Няма нищо по-тъжно от това да гледаш как животът си отива бавно от очите на човек.

Виждала съм смъртта много пъти. Виждала съм я как ходи по коридорите на болницата, в която работех преди. Но най-страшно е да я видиш в дома си.

Много сме малки. Много сме слаби пред болката, когато тя ни се случва. Но в края на краищата, ако оцелеем след нея, тя ни прави по-силни. Или поне така се надяваме…

Нормалното ми състояние е да съм с глава, дълбоко натикана в собствения ми задник. Обикновено си мисля, че съм права поне за 2/3 от нещата, в които вярвам и които мисля, а че останалите с различно мнение – или не са прави, или просто са си завършени идиоти. Това е защото навремето много обичах математиката и вярвах, че ако можеш да докажеш нещо, значи то е вярно. Да бе да.

Ами ако въобще не съм права? За нищо? Ако въобще си нямам идея какво се случва и защо се случва? Ако някой ден се окаже, че всичко, което съм мислела и вярвала, е една грешка? Ако зеленият чай в чайника всъщност се окаже просто трева?

Много е трудно да си извадиш главата от задника, след като вече успешно си я натикал. И изглежда адски травмиращо – защото в собствения ти задник е толкова топло и уютно, и както знаем всички – там няма лайна, там мирише на „Ливенто“ и там се случва една „метафизична копулация“, (както бе рекъл наскоро един велик мислител на нашето време), която ражда само велики идеи.

Ама някога не ти ли става любопитно да разбереш какво има извън задника ти? Да излезеш малко, да се огледаш, да помислиш…Ей така, нещо от вътре не ти ли нашепва, че това „Ливенто“ май нещо намирисва не както трябва и може би навън пък ще се намери нещо с по-хубав аромат от неговия?

На мене ми се случва точно това напоследък. И се опитвам да си махна главата от задника, но е много трудно. Много. Обаче си струва усилията.

Може би няма „вярно“ и „грешно“, може би всичко е такова, каквото го виждаме от собствената си камбанария – или в случая от собствения си задник.

Може би трябва да се радваме, че в задника ни е точно нашата глава, а не нещо друго…. А може би пък ако погледнем навън ще видим милиони хора като нас, които са с главата в задника…. и тук-таме някой, който любопитно наднича като нас, Тогава ще му се усмихнем, ще се разминем … и може би пак ще се приберем „на топло“. А може би не.

Защо, бе Вуте? Защо толкова се радваш всеки път, когато се говори за орязване на „привилегиите“ на държавните служители?

Мислиш си, че те са много привилегировани? Знаеш ли каква е разликата между заплатата в държавния сектор и заплатата в частния сектор – често пъти двойна и тройна – и то не в полза на държавните служители. Така че тези „привилегии“, както ги наричаш ти, не са нищо повече от компенсаторен механизъм за тази ниска заплата. За едно съм съгласна – много им е отпуската на държавните служители и наистина трябва да се намали. За това дали държавата трябва да им плаща осигуровките обаче съм категорична. Но това е друга тема.

Преминаваме нататък, защото съм сигурна, че казаното дотук не ти е достатъчно. Знаеш ли защо е глупава идея да се орязват държавните служители?

Всъщност знаеш ли защо държавните ни служители са такива, каквито са? Именно защото публичният сектор и в този си вид е достатъчно непривлекателен за младите и кадърни хора, които биха били способни поне в малка степен да го променят към по-добро. Когато ти подкрепяш и инициираш редуцирането и на малкото предимства, които се предлагат от работата в държавния сектор, ти обезсърчаваш и ограничаваш още повече неговото оптимизиране. Но истината е, че качественото подобряване на държавната администрация не зависи единствено от това какви хора работят в нея. Ако си мислиш, че некадърниците, които не мислят самостоятелно и правят единствено това, което им се каже, са само в публичния сектор, значи си адски заблуден или поне не работиш с много хора. Служителите в държавния сектор са ок сами по себе си – те просто си вършат работата според процедурните правила. И който ги обвинява за това че не си спазват работното време и си цъкат пасианс нека първо да погледне себе си – ти пък не цъкаш ли из социалните мрежи докато си на работа и кафе не пиеш ли? Хайде да мерим с един аршин ли, що ли?

Но много се отнесох. Мисълта ми беше, че ако ще в администрацията да работят най-талантливите и отракани хора, ако няма условия те да си вършат работата така, че тя да е в улеснение на гражданите и бизнеса, ситуацията пак ще е плачевна. А условията за ефективното функциониране на администрацията се създават на първо място от законите, подзаконовите нормативни актове и правилата за осъществяване на административни процедури – все неща, които рядко се сътворяват от държавни служители, не мислиш ли? Така че следващия път като си недоволен от някоя лелка не обвинявай нея , защото тя просто си върши работата така, както трябва. Обвинявай Вутетата, които са определили как точно да действа лелката.

На мен никога не ми е било чудно защо администрацията ни функционира толкова тромаво – просто тя почти никога не е била приоритетна област за развитие от страна на управляващите. Обичайният сценарии е когато в държавата няма пари да се прави „преструктуриране“ в държавния сектор и да се „съкращават административните разходи“. Винаги съм смятала, че всичко е въпрос на ценности и приоритети, така че какво друго освен проблеми да очакваш от държавния сектор, когато на никой не му пука за него?

И точно защото на никой не му пука за него, хората като теб, Вуте, се радват всеки път щом се заговори за ощетяване на държавните служители. Ти си си научен да припяваш, че те са едни такива зли и мастити хора в постоянен PMS, затова така им се пада – нека да им орежат отпуската, нека си плащат осигуровките сами, нека! Обаче не забравяй, че утре от това нещо ще страдаш и ти – защото колкото по-лоши условия за кариерно развитие има в администрацията, толкова повече лелки ще има в нея. А колкото повече лелки има в нея – толкова по-назад ще върви и толкова повече нерви ще ти образува всеки път, в който се сблъскаш с нея. Ама оти да се косим, като че ни мине?

(снимката е от News.bg)

На дати като тази винаги се питам едно и също нещо за моето поколение.
Дали е по-редно да си политически ангажиран със събитията от миналото, или е по-редно да ги отминаваш. „По-редно“ разбира се няма, защото всичко е въпрос на лична позиция, но ще си позволя да го използвам условно като разграничение на двете алтернативи.

Окей, разбирам, че миналото ни е важно – особено близкото минало, че то ни е оформило като поколение и е предопределило до някаква степен настоящето и бъдещото развитие на държавата ни – и всички останали клишета, за които можете да се сетите. Просто не разбирам защо хора на моята възраст, които са били на 7-8 годинки през 1996-1997, толкова се палят от събитията, които са се случвали тогава, след като не са били политически осъзнати. А сега е прекалено късно да бъдат политически осъзнати точно за тези събития. И парадоксално ми се струва в случая как така сме политически ангажирани по отношение на изминалите моменти от модерната българска история, а си оставаме крайно неебателни за съвременната действителност. Някой може ли да ми обясни – съвсем сериозно питам, защото цял ден си блъскам главата с тези въпроси и така и не стигнах до логичен отговор.

Не искам да бъда разбирана погрешно – да отминаваш тези моменти не означава да отричаш съществуването/случването им, или пък да не им отдаваш нужната почит и внимание. Просто си мисля, че би било хубаво да разкажеш на децата си за тях, вместо да пускаш изпълнени с патос туитове/статуси. Окей – не да ги „отминаваш“ а да ги „запазиш“ и съхраниш паметта си за тях за по-смислена употреба.

Това че днес не си си спомнил какво се е случило преди 15 години не означава, че не си политически ангажиран, още по-малко пък че не знаеш какъв е смисълът на демокрацията или някакви подобни генерални твърдения. Важното е да си го спомниш някой ден, когато помията, с която ни залива това или някое следващо правителство, стане непоносима. Аз лично се надявам повече хора да си спомнят това в правилния момент, отколкото на точната дата.

Опитвам се да бъда позитивна и да не мисля за тези големи неща и да не се дразня на своята и чуждата простотия, ама не ми се получава. И честно да ви кажа, мисля че това е нормално. Мисля че има нещо гнило във вечно усмихнатите и позитивни хора и че те също имат голям гниещ плод с червеи някъде в себе си, но просто успяват да го прикрият по-добре. Или просто са толкова вцепенени, че не могат да осъзнаят какво им се случва.

В тези моменти нищо няма значение – дали печелиш пари, дали имаш кола, дали можеш да готвиш, колко жени/мъже чукаш, имаш ли деца… просто всичко е една голяма помия, а по средата й си ти и се опитваш да си намериш мястото във всичко това, или може би да си проправиш път през него и да избягаш някъде на по-топло, на по-слънчево, някъде където не ти се налага да мислиш тези неща и да усещаш тази празнина около себе си.

Някъде където думи като „страст“, „вдъхновение“, „път“, „проактивност“ не ти се струват изтъркани клишета, които се използват от още по-изтъркани юпита, а имат някакво реално значение и смисъл. Ебаси простотията.

ПОВРЪЩА МИ СЕ БЕ ХОРА!

Нямам сълзи, за да кажа, че ми се реве.

Но има някакви неприятни неща в мене, от които ми се повдига. И трябва да ги излея навън. И си е точно като повръщнята – не знаеш какво изхвърляш, преди да го видиш с очите си – гнусно и гадно, оставящо горчив вкус в устата ти.

Майната ви на всички вас, заради които си мисля добре ли звучи това, което написах току-що.

Може би ако бях като хората, които винаги обвиняват другите, а не себе си, щях да кажа, че заради вас вече ми е толкова празно и гнусно от всичко, което смятате за истинско и красиво. Но истината е, че винаги обвинявам само себе си.

Се тая, заебете я тая простотия и минавайте към следващия непрочетен блог.

А преди това може да чуете тази песен и да й прочетете текста. Там си е казано всичко.

Без много предисловия, защото нямам много време покрай готвене и редене на маси и какво ли още не, пожелавам през следващата година:

На всички: много ви здраве – то е най-важното!

На себе си: да спра да пуша и да живея по-спокойно и здравословно

На Аспарух: да върви все напред и да продължава да ме обича въпреки мен

На семейството си: здраве на втора степен – имат адски голяма нужда от него

На приятелите: щастие и успехи и да открият себе си

На колегите в университета: да мислят повече, да питат по-малко и да полагат достатъчно усилия, за да ценят крайния резултат в по-голяма степен.

На преподавателите: инициативност, амбиция, хъс, креативност, желание да си вършат работата добре въпреки всичко, което са и не са техните студенти.

На жените: да са достатъчно амбициозни и успели, за да могат САМИ да си позволят поне чифт Louboutin в гардероба си (I mean, всяка жена трябва да има хубави обувки с висок ток), И! Да се възползват от стереотипите по техен адрес

На мъжете: да бъдат джентълмени във всеки един аспект от живота си, освен в секса, разбира се.

На Community: SIX SEASONS AND A MOVIE

На White Lies: трети албум и концерт в България… добре де, поне в Сърбия.

На Бойко: нищо, той си има всичко.

На читателите на този блог: търпение и желание за…. (insert whatever here)

На хейтърите: да бъдат по-креативни и оригинални и да бъдат щастливи, защото подозирам, че голяма част от тях са много тъжни и потиснати хора.

На хората-овце: беееееееееееееееееееееееееееееееееееееегайте от тука.
И още много пожелания бих могла да напиша, но стига толкова засега. 2011 беше приятна година – едва ли ще я запомня с нещо друго, освен със стажа ми в МС и морето в Созопол (разбира се единствено що се отнася до личните изживявания), но като цяло усещането от нея е като от някой от последните филми на Уди Алън – изтърканко, твърде сантиментално, но все пак – Уди си е Уди.

А за 2012 – който се притеснява, че тя ще е краят на света, вероятно вече е спрял да живее отдавна, Та в този ред на мисли се надявам и през 2012 всички ние да продължим да „живеем“.

Преди бях много анти-Коледа. Вероятно част от това анти настроение се е запазило и все още има някаква неизбистрена неприязън към цялата идея, но мисля че с възрастта нещата си идват на мястото и малко по малко разбирам защо не ме кефи цялата тази история около Коледа. Може би всичко това има общо с факта, че разбрах от съвсем малка, че няма Дядо Коледа, а като бях тийнейджърка бях силно завладяна от религии и философии, в които Коледата не значеше нищо.

Сега съм доста по-спокойна и … смирена (не знам дали е точната дума) и абсолютно не ме бърка дали има смисъл от Коледа, дали има смисъл от Господ и всякакви такива теми. Тези неща съм ги изговорила със себе си много отдавна и съм придобила някакво твърдо мнение за тях, което едва ли ще се промени скоро.

Един-два аспекта обаче на тази така наречена „Коледа“ и начина, по който хората я празнуват, не ми дават мира всяка година. Нищо против нямам коледните украси и лампички (освен че са болезнено кичозни и е инфантилно човек да се вманиачава по тях), коледните звезди, цялото коледно „настроение“, яденето и пиенето на корем, американските песнички за камината и нека да вали, Дядо Коледа и приказките за него, подаръците които се подаряват (особено нищо против нямам към тях) и така нататък и така нататък.

Просто си мисля, че ако ги нямаше всички тия неща, на хората щеше да им е през кура за шибаната Коледа. И това е някак си изкуствено и грозно. Мисля, че основният смисъл на този празник (а и на всеки друг христиански празник) е останал на заден план или пък просто е бил погълнат от тази бляскава еуфория и цялата повръщня, която идва заедно с нея.

Коледата е, за да бъдем със семейството и хората, които обичаме. За да бъдем заедно и да бъдем добри един с друг. И под добрина нямам предвид баба ми да ми подари шал, а баща ми – чистак бърсак нов лаптоп. Под добрина имам предвид някакви съвсем елементарни човешки жестове, които са по-безценни от всяко бижу и топлят повече от всеки шал.

Никакви украси не ми трябват тази година. И може би е малко лицемерно да го казвам, понеже ме затрупаха с какви ли не подаръци, обаче и те не са ми важни. Едно-едничко нещо ми е важно тази година – и то е да се съберем със семейството ми и да бъдем заедно и да се порадваме малко на няколкото почивни дни. И ако може да няма операции и драми, че вече трета година подред нещо се спихва и то все по Коледа и Нова Година.

За първи път искам да прекарам и двата празника вкъщи, с родителите си и любимия си човек. Не че нямам къде да отида и с кого другиго да празнувам – просто си искам вкъщи. Но това не е важно.

Може би всичко това звучи доста патетично, но то си е лично мнение и на никой няма да се оправдавам за него. Трябва да има и патетичност, не може само снимки на коледни сладки и елхички.

Не искам да живея, сякаш няма утре, защото ако това утре е празно и тебе те няма в него, значи няма смисъл от „днес“.

Ето ни в едно такси. Прибираме се в нещото, което скоро ще наречем „наш дом“, а сега е просто нещо наше. Седя и гледам старата коледна украса през прозореца и си мисля за една сутрин преди близо две години, в която също седях така замислена в едно такси, обаче тогава бях сама и се прибирах в едно друго „вкъщи“.

Тогава живеех всеки ден, сякаш е последен от живота ми. Защото „утре“ наистина нямаше значение, а „вчера“ ми беше твърде тежко, за да се връщам към него, затова бях заседнала в „днес“.

Точно тогава, в онова такси, на онзи светофар, аз започнах да те обиквам. Само една смяна от червено на зелено ми трябваше, за да забравя за „вчера“ и да започна от днес да градя нашето „утре“ с теб. И вече наистина нищо друго няма значение.

Някак си спрях да се сърдя на светофарите. И обикнах трафика.

Защото не бързам за никъде.

Защото знам, че нашето „утре“ е там и ме чака тихо и спокойно. И докато „нас“ ни има, ще има и „утре“.

Така не става, амиго.

И ще ти го обясня като на дете/олигофрен (или двете едновременно), защото очевидно не можеш да погледнеш по-далеч от пишката си и да го видиш сам.

Не съм психотерапевт, не съм невидимо дете, не съм играчка, която можеш да захвърлиш в ъгъла, не съм и бизнес-консултант, макар че това последното наистина ми се иска да бъда понякога, поне пари да изкарвах.

Всъщност, идея си нямам какво съм (искам/искаш да бъда) за теб и това не ми харесва, ама никак.

И двамата си имаме достатъчно приятели и приятелки, достатъчно разочарования и премълчани думи. И премного познати. Имаме и по един-двама души, които наистина обичаме. Нищо от това не ми е потребно в момента – казах ти, имам си. Но пък още един човек в списъка няма да го натовари, предполагам. Проблемът е, че аз съм много организирана и всичко поставям в графи, подточки и булети, а тебе не знам къде да те сложа.

И знаеш ли защо не знам? Защото и ти не знаеш. А може би просто нямам място. Ама щом аз нямам място, значи твоето място е в папка СПАМ.

Но ти това не си го видял, не си го прочел и не си разбрал, че е за тебе.

Айде, и със здраве.

Израснала съм в семейство, където винаги са били строги и критични към мен. От една страна това ми е дало много, за което мога да бъда само благодарна – например амбицията винаги да надминавам себе си, постоянното желание да се развивам и да вървя напред, изрядността и точността, с които се старая да върша важните за мен неща. Но от другата страна на монетата е по-тъмно – там стоят негативните последици от тази критичност. Там стои вечното недоволство от това, което съм, вечното усещане, че не съм постигнала достатъчно (а колко е „достатъчно“?! така и не разбрах…), вечното чувство, че не съм развила потенциала си напълно…

Понякога монетата се обръща със светлата страна нагоре и всичко е наред – боря се, постигам каквото съм си наумила, целя се по-високо, отново се боря и така нататък. Но рано или късно монетата отново се обръща към тъмната страна и тогава започвам да проявявам една саморазрушителна и разяждаща жестокост към себе си.

Често ми се случва когато постигна някаква своя цел да се зарадвам за кратко – просто някакъв импулс, който преминава през мен и си отива също толкова бързо, колкото е дошъл. И след това на негово място идват съмненията – наистина ли съм го постигнала? А стига бе?! И омаловажаването – е, кво толкова, не е голяма работа, още хиляди хора биха се справили не по-зле, даже хипер по-добре от мен. И страхът – ами сега, след като го постигнах… какво ще правя?

Това е моментът, в който осъзнавам, че всъщност постигнатото наистина няма значение, защото над него има още нещо по-голямо, което все още не съм постигнала. И така си поставям нова цел… И сама се вкарвам в някакъв rat race срещу самата себе си, в който постоянно тичам, без да се спирам, без да погледна зад себе си – вечно недоволна, вечно гледаща жадно нагоре… И никога, никога не е „достатъчно“.

Досега съм срещала хора, които са се отнасяли ужасно с мен. Но те нямат абсолютно никакво значение и стойност, защото никой не може да ми причини това, на което аз съм способна. Затова си мисля, че хората нямат нужда от врагове – те самите стават врагове на себе си.

Истината е, че на никой не му пука истински за това колко си умен, колко голям нос имаш, колко си красив или не, колко си богат… На хората им пука за тези неща единствено когато се сравняват с теб. Тогава си казват: „Я виж тоя колко голям нос има… добре, че моят не е такъв“ и се чувстват добре. Или пък: „Ебаси овцата, с какво е заслужила такова гадже?!“ и са недоволни, че това гадже не е при тях. Но дори тогава ти не си в основата на тези мисли – в основата е човекът, който ги генерира, съпоставяйки себе си с теб.

И така, хората често са прекалено заети със себе си, за да се вгледат дълбоко в някого и да го „осъдят“ с някакво сериозно основание. Повечето критики, отправяни от другите, са повърхностни, първични и емоционални, обикновено породени от нечие засегнато его. Но те нямат значение, защото са нищожни. Те рядко постигат целта си и засягат „жертвата“.

Тежка и болезнена е истината, поднесена от ценни за теб хора, но най-тежко е, когато сам стигнеш до нея. Може би това е най-голямата присъда, на която някой е способен в определени ситуации.

Това, което написах досега, е много лично. Надявам се дори недоброжелателните читатели на този блог да го уважат. Много се колебаех дали да го публикувам или не, защото не съм сигурна, че искам някой непознат да има достъп до подобни детайли от това, което съм. Но си мисля, че откритите хора са по-малко уязвими, защото имат да крият по-малко тайни. Освен това ми е много любопитно дали има хора, които понякога се чувстват (или са се чувствали) по същия начин, така че ще се радвам, ако някой сподели.