Още едно мнение за Студентски Град*

Много се изписа по темата, каза се почти всичко, което имаше да се каже. Умишлено изчаках да затихнат нещата (ако това въобще е възможно) по няколко причини:
– за да натрупам достатъчно гледни точки
– за да бъда максимално обективна и да се абстрахирам от излишни емоции
– за да не стана поредната жертва на моите скъпи събратя – дървените философи.

И така, какво мога да кажа аз, една първокурсничка в СУ, за положението в Студентски Град?
Вярно, живяла съм там само около 4 месеца, но имам чувството, че и един е достатъчен, за да добиеш представа за картинката.
Именно първият месец е най-решаващ, защото тогава всички провинциалисти претърпяваме така наречения „синдром на големия град“. Друга тема е, че някои хора този синдром не ги напуска цял живот, но за това – по-нататък. Та първият месец. Голям купон! Няма много за учене, всяка вечер дискотеки, барове, забивки, иху-аху… Докато не ти омръзне. Наглеждаш се на всякакви гледки – пияни момчета, още по-пияни момичета, чалга, простотия, излишна показност… Дотук „добре“.
Лично за мен това беше само два месеца. След това се сетих, че не съм просто студентка, ами че в момента карам висшето си образование. Сетих се, че не мога цял живот да разчитам на мама и тати и си намерих работа. Междувременно купоните не спираха сякаш за никой друг, освен за мен. Излизайки в 6 часа сутринта за работа се натъквах на весели полутрезви купонджии, които все още не се бяха прибрали.
Тогава се случи случката в Амнезия и …и какво? Очаквате да спомена някаква кардинална промяна? Ами не! Нещата отново си продължиха по същия път в квартала, който никога не спи.
Обаче пък все пак се появиха шепа ентусиазирани студенти, които тръгнаха да протестират. „А ти ще дойдеш ли на протеста? В 11 пред Залата, нали знаеш!“ Е, знаех. Знаех кога и къде, но не знаех, и все още не знам защо .
„Е, ама как защо?! Ама ти луда ли си?! Защото това не може да продължава така, трябва да се направи нещо!“ Добре де, кое „това“?
И в един момент се оказва, че пак не знаем защо протестираме. Защото сме недоволни. Хубаво, стана ясно! Ние от край време сме си недоволни, въобще някога били ли сме доволни, мамка му? Не ни харесва така. Ама в един момент „недоволни сме“ не стига. Трябва да дефинираме причините, поради които не ни харесва.
И тук започва голямата главоблъсканица:
Дискотеките, казината, насилието, липсата на контрол…. и прочие и прочие. Младежите, които до вчера „избухваха“ по заведенията, днес барикадират автобусите и се оплакват. Е, кажете ми, няма ли в това поне една мини-мини-мънинка (както казваше любимата ми гимназиална учителка по Химия и Биология) доза лицемерие? Или, айде не лицемерие, ми … парадокс, да го наречем?
Ето това според мен е проблемът. Ние самите. Не са ни виновни нито дискотеките, нито полицаите, дето доскоро ги нямаше в Студентски Град. Проблемът е, че винаги, ама абсолютно винаги трябва да стане нещо фатално, за да се сетим да действаме. Колко хора ще измрат още, за да почнем да мислим предварително?
Вярно е, не можеш да предвидиш евентуален пожар след 10 години. Но някак си фактът, че никъде по света няма студентско градче с толкова много заведения, говори нещо.
Не казвам „дайте да превърнем всички дискотеки в библиотеки!“. И да не ти е на 5 метра, пак ще отидеш. Казвам, че ние, студентите, просто не знаем какво правим в този квартал. Някой трябва да ни напомни ли, сами ли да се сетим (уви, едва ли ще стане)?
Та, пак казвам – промяната се таи в нас. Тез’ пичове от Правителството… само си тракаме ченетата пред тях, а те ни се хилят ехидно зад гърба. Вместо да плюем пред Народното Събрание, защо не се постараем малко и да влезем в него, за да променим нещата? Нали всички гледат с надежда към нас! Да я оправдаем, а? 😉

*Тия дни явно ме е тръшнало вдъхновението да се правя на дървен философ. То много лесно да се излагаш като кифладжия, особено за мен. Тъй де, какво знам аз – нито ще кажа нещо ново, нито пък нещо умно. Все още съм доста наивна, представителка съм на така наречения патриархален тип политическа култура (ей, Бенито Танева ще бъде горда с мен! 😀 ) Но от друга страна е нещо хубаво – почвам да се социализирам, да се опитвам да отстоявам позиция… макар и не много решително за момента. Идеята ми е: не се взимам насериозно, нито пък изисквам това от някой. Просто в един момент трябва да спреш да гледаш вътре в себе си и да насочиш поглед към света около теб. Знае ли човек – може да научиш нещо ново!
Това са си чисто и просто тренировки. Туйто! 🙂

Advertisements
Публикувано на thoughts и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s