Прекрасен ден.

Неделя е.

Снощи си легнах в пет. А сутринта ме събудиха, влизайки с взлом в стаята и крещейки „СТАВАЙЙЙЙ!!!“ Защо? Не знам.

И станах, какво да правя. Рошава, недоспала, дори съм забравила да си съблека дрехите от снощи. Гледам през прозореца – кал, дъжд, облаци, чудесия.  КрасУта, направо.

Влизам в кухнята мълчаливо, като обидено зомби, сипвам си последните капки кафе от каната и сядам пред компютъра.   И тогава се сещам, че съм сънувала един отвратителен сън, в който днес не е неделя, а понеделник, а аз съм спала в чуждо легло. И изведнъж собственикът му се досеща, че трябва да отиде на работа и просто изкрещява „СТАВАЙЙЙЙ!“ с гласа на баща ми.  И станах, какво да правя.  И може би сънят нямаше да е толкова кофти, ако си спомнях дали съм правила секс в него.  Имах такова чувство, пък то и с този въпросен човек… какво друго мога да правя? Обаче просто не си го спомнях. И това ме правеше още по-кисела. И кафето беше студено.

Порових се малко, прочетох някаква статия за някакво сутрешно кафе и портокали. И как щяло да бъде прекрасен ден. Портокалите означавали нещо красиво, не си спомням там какво точно беше.  През цялото време, обаче, си представях два кръгли портокала, които изведнъж се превръщат в красиво дупе, което хващам с двете си ръце.  И ми стана хубаво, защото се почувствах като мъж. След това ми стана цинично, започнах да се смея горчиво на всичко около мен. Защото просто днес е толкова скапан ден, че няма как да не му се смееш.

Трябва да има и такива дни.  Кални, в които да боксуваш с гумените си ботуши и вместо да изплуваш от калта, да затъваш още повече. В които кафето да е студено и да те боли главата.  For the sake of masochism.

Минаха вече два часа, откак съм будна. Само два часа, а изглеждат като един цял ден. Един „чудесен“ неделен ден.  Слушам Стефан Вълдобрев – Аз ли съм или не съм. Става ми отровно.

Имам работа. Имам да пиша КУРсова работа. Pardon my french.
Обаче няма да го направя, защото в недели като тази, единственото което искам да направя, е да седна в едно кафене на центъра на този проклет град. Да си поръчам едно голямо и да бъда цинична в един часа на обяд.

*

Прониква в мене и пониква.
От гърлото ми глупаво наднича.
Обича ме. Флиртува с моите очи.
От зъбите ми си тъкми усмивка.

С моят глас мълчи – свенливко.
Усещам скелета му грапав,
заплетен между мойте стави.
Мъча се да го отпратя – не става.

Отдавна в тялото ми се засели.
Без да пита връхлетя.
Нахълта целият.
Сега.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s