за Тях…

For all that’s left of us,
for all that’s ever been
there are some things that
still remain unseen…

През цялото това време успях някак си да заблудя хората, че умея да пиша добре. Не знам как се стигна до този парадокс, може би наистина са прави и може би наистина се изразявам най-добре в писмена форма. А може би и само в това ме бива, знае ли човек? Жалко е обаче, когато не можеш да изречеш на глас думите, които напират да излязат, и в този смисъл белият лист хартия започва да ти се вижда много, много тесен.

След този малък увод, искам да кажа още няколко въвеждащи неща. Първо, това, което следва да прочетете е много, ама много лично и е предназначено единствено за определен кръг хора, които смело (и, надявам се, оправдано) наричам приятели. Второ… идея си нямам как ще го напиша, повярвайте ми. Не знам какво ще излезе от това. То не е като поредната курсова работа, за която имаш точна и ясна концепция, направил си си прилежен план по точки, запетайки и всякакви други препинателни знаци. Така че, ако накрая на този текст сте останали недоволни, извинявам се. Това не е художествена литература, не е хейт, не е импресия, this is the real shit, man, както би казал някой знаменит рапър.

Всеки един от нас си има своите собствени проблеми, драми, грижи, случки, с една дума – живот. Понякога, в знайните си и незнайни стремежи забравяме за другите около нас, или поне те остават на заден план. Е, аз не се стремя към кой знае колко, но това не ми пречи да влизам в някакъв си мой свят от време на време и тотално да се изпарявам от този. Ами, какво да ви кажа, виновна съм. Егоист човек, индивидуалист (до някъде)… не искам да ми прощавате, не искам да приемате това като извинение. Искам да ви кажа няколко неща.

Мисля за вас. Мисля за вашите светове като за автомобили. Вие сте шофьорите, вие управлявате и от вас зависи всичко, а аз съм я на предната седалка, я на задната. Понякога нося колан и внимавам какво приказвам и как се държа, за да не ви засегна, ама понякога забравям да си го сложа…колана, де…  Понякога не си говорим и не се поглеждаме, защото вашият път е дълъг, а пасажерите не бива да разсейват шофьорите. Мразя да използвам клиширани изрази, но вие сте част от мен. Обречени сте, неизбежно е. Защото именно във вашето обкръжение съм се превърнала в това, което съм сега. Понякога го забравям, но са ми необходими точно пет минути с вас, за да си го припомня.

Хората постоянно се променят, но си мисля, че най-радикалните промени в нас не се случват в продължение на дълго време. Точно обратното – обикновено нещата, които ни преобръщат из основи са толкова кратки и силни, че ги помниш цял живот. И сме същински късметлии, ако в този момент около нас е имало някого, когото можем да наречем истински приятел. За мое огромно съжаление, аз не съм била около вас винаги, когато ви е трудно или пък съм била физически близо, но иначе – далеч. Понякога разбирам последна за това, което се случва с вас. След днешния разговор с Ралица се почувствах много виновна за всичко това. Знам, че аз не мога да „държа волана ви“ вместо вас, да играя някаква роля в живота ви, каквато не ми е отредена, но въпреки всичко ми е мъчно да знам, че не съм могла да ви бъда опора и да ви подкрепя, или просто да ви изслушам, когато сте имали нужда от това.

Не знам дали защото наближава рожденният ми ден, или 24ти май – деня, в който всички поехме сами по собствените си пътища, но напоследък се връщам много назад, превъртам лентата и правя някаква преоценка на това, което ми се е случило досега.  И там, на първо място, винаги излизате вие, а когато ни видя – всички толкова усмихнати, наивни (в добрия смисъл на думата), нажежени… винаги ме обзема огромна носталгия. В такива моменти започвам да си мисля, че  пораснахме по-бързо, от колкото трябва и че мокрите парцали, с които ни зашлевиха толкова пъти, са неприсъщи за едни толкова млади хора. Както самата Ралица каза – преди си говорехме за това кога отново ще отидем на метъл парти, колко кофти е домашното по английски, а сега си говорим за перални, котки, които пикаят по килими, деца, семейства, бракове… А са минали само две години. Не знам дали е нормално, или не, а всъщност може би няма и такова голямо значение. Искам само да ви кажа, че ви обичам. Въпреки, че с някои от вас се виждаме толкова рядко, въпреки, че може би нещата, които бихме могли да си кажем, вече стават все по-малко и по-малко.. обичам ви и ви благодаря!

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

One Response to за Тях…

  1. Velislav каза:

    Пиши,пиши… Пък после го сглоби за книга ,след време ….

    Това за последната статия,а и за повечете от останалите – мисля че доста от нас така се чувставт . За това може би много хора ти харесват писанията .

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s