Приключението, наречено „провинциален автобус“

Не сте живели истински живот, ако поне веднъж не сте се возили в провинциален автобус. Това е висше изпитание за човешката психика и духовност и който е минавал през него може да се нарече с гордото прозвище  „пълноценен зрял човек„.

Да речем, че един ден незнайно защо ви се наложи да предприемете двучасово пътуване до град Златица (съвсем примерно) и използвате някоя от автобусните линии, които обслужват маршрута София-Пирдоп. И така. Петък е. Жежко е навънка, юни месец, предсесийно, абе въобще… мамата си трака. Отивате вие на Централна Гара, без да сте си купили билет предварително (защото, видите ли, нашите линии са толкова елитни и рентабилни, че такива услуги НЕ предлагат) и по пътя си напявате молитва или мантра (в зависимост от религията, която изповядвате) да има места в автобуса и да можете да седнете. И така, пристигате на гарата и слава богу, понеже сте се сетили да дойдете един час преди цялата паплач, свободни места има и вие вече сте се сдобили с билет! Честито, and let the fun begin!

По какво се познава „пирдопският рейс„? Освен по звучното име, което няма да спомена, за да не правя реклама, по неговата колосална визия, разбира се. Та значи, като се озовете на паркинга, най-допотопният, стар, разпадащ се, прогнил и бръмчащ войнствени арии автобус е вашият! Някои от вас може би трудно ще издържат на подобна гледка и ще се замислят дали да не изчакат следващия автобус, но услужливата лелка до вас ще побърза да ви сподели, „because you really care„, че „тоа е най-модерино рейс, дека съм киризила“ и ще ви стане ясно (всъщност, още нищо не ви е ясно) и ще се качите.

И оттук се почват деветте кръга на ада, така де, на рейса. Първото изпитание е ефирният аромат на стара мебел, потни мъже и некъпани баби, който те лъхва още на стълбите. В случай, че не сте колабирали, продължавате напред по тясната пътечка, прескачайки препятствия като на слалом – пазарски чанти от „Кхарфура, ма какоуу„, проснати крака, ръце и други крайници, детски играчки, праз лук и всякакъв друг заразват.  И така, с хиляди мъки стигате до седалката, която ви е отредена по билет и с прискърбие забелязвате, че на нея седи доволно и примлясква пълничка жена на средна възраст. Но какво ли препятствие е тя за вас, щом вече сте стигнали до тук! Отпервате и една учтива усмивка и тихо и спокойно се опитвате да обясните, че тя ви е седнала на мястото, което е посочено в билета ви. Каква стратегическа, логичестическа и житейска грешка направихте току-що! Лелката ви поглежда объркано-ядосано и започва да кудкудяка, че „тука в тоа рейс никой не ги спазва тиа билети„, а към нея се присъединяват хората от съседните седалки, като по този начин формират един звучен и късащ нервите квинтет.  Е, хубаво, казвате, макар че не можете да проумеете защо изобщо има посочени места на билета, след като те не се спазват. Всъщност, можете, но това е една друга тема. И така, свивате се кротко и тихо на задната седалка с надеждата, че до вас няма да седне никой и ще си пътувате спокойно… ДА, АМА НЕ!!!!! С гръм и трясък се появява една сърдита и мургава, но за сметка на това дребна и приличаща на чихуахуа… жена…с нейните купища торбища и лоши настроения. И сяда до вас. Заема седалка и половина и безмилостно ви избутва до самия прозорец, така че едвам да дишате.. и започва да рови в хилядите си торби. И всеки път, щом бръкне по-дълбоко, нейният лакът деликатно се опира във вашето ребро и *лекичко* го *подбъзиква*. В края на краищата ровенето спира и пет минути преди да тръгне автобусът, тя изпада в блажен сън и започва да похърква в такт три-четвърти, като периодично ви настъпва силно по крака. Тежко ви и горко, ако я събудите.

Прави сте! Можеше да бъде и по-лошо! Можеше да стоите до оня напомпан слабоумен идиот, който и на сватбата си ще отиде с анцунг и който не сваля слънчевите си очила дори в дъждовно време. Можеше  въобще да няма свободни места и да се наредите на опашката от правостоящи, която запълва цялата пътечка така, че никой да не може да излезе… Единственият лъч светлина в цялата тая безнадеждна ситуация е бабата с гевреците! Щом се качи в автобуса с нейната бездънна торба, всички поглеждат с озарени лица към нея и се завтичат с отворени обятия, за да накупят колкото  може повече гевреци. Нищо, че няма място, откъдето да мине, бабката-герой с гевреците ще направи невъзможното, за да стигне и до най-задните седалки и да продаде от своите животоспасяващи изсушени, чупещи зъбите подобия на клисаво печено тесто! Давай бабке, ако ти знаех името само, щях да си го татуирам на ръката. „Цонка 1945“ или нещо от сорта. Понеже напливът от изгладнели провинциалисти е огромен, за вас остава само дупката на последния геврек и вие поглеждате тъжно в страни, със сълзи в очите. Настроението ви е в синхрон със сърцераздирателната ретро-чалга, която се носи от радиото и вече сте напълно убедени, че НЯМА АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ НАЧИН ДА БЪДЕ ПО-ЛОШО. И точно тогава… точно тогава… автобусът потегля и с мъка и пот на челото (вътре  температурата е 56 градуса) стигате до важния житейски извод, че ВИНАГИ ИМА КАК ДА БЪДЕ И ПО-ЗЛЕ.

Амаин и бактъм.

Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към Приключението, наречено „провинциален автобус“

  1. Acnapyx каза:

    Да не би да казваш, че са подменили любимия ми автобус с надпис „едикоя си фирма, Lagos, Nigeria“? Язък, придаваше такъв местен колорит…😀

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s