Из терзанията на една мома.

Така. Току що разбрах какво им е било на младите селски моми от началото на 20 век. С други думи, един век по-късно старите патриахални традиции, които аз иначе толкова много обичам, успяха да застигнат крехката ми моминска душа и да ме хвърлят в неподправен ужас и удивление. С още по-други думи, бях подложена на семеен разпит относно бъдещето ми. Изправена пред Великата комисия, състояща се от майка ми, баща ми, баба ми и кръстница ми, около 27 минути и 15 секунди трябваше да отговарям на смущаващи въпроси, засягащи личния ми живот. Може би се чудите защо зная и секундите – ами защото с нетърпение очаквах мъчението да спре и настойчиво гледах към часовника (в отчаян опит да НЕ гледам в тавана или в пода (от срам)).

Сигурно ще кажете, че няма нищо лошо родителите ми да проявяват интерес и загриженост към мен и изборите, които правя, но най-вероятно и идея си нямате за какви родители става въпрос. Това са едни от най-педантичните, взискателни и пресметливи хора, които познавам. От една страна се гордея с тях, именно защото са предали голяма част от положителните си (добре де… и негативните си) черти на мен, но от друга страна… по дяволите, могат да бъдат such a pain in the ASS! В крайна сметка, аз нямам нищо против да споделям с тях, но при положение, че съм готова за това. А на 21 години не мисля, че съм готова да планирам дали ще продължа да живея в София или не, колко деца ще имам, дали ще бъда добра домакиня и дали бъдещият ми съпруг ще ме изтърпи. Може би според тях е ненормално да ми липсват такива ясновидски умения, знам ли…

И така, след всичките въпроси за мен и моя настоящ *много* сериозен приятел, аз се почувствах крайно дезориентирана, объркана, смутена, възмутена и въобще целият диапазон от подобни емоции, който може да ви дойде на ум. Защо ли? Ами в един момент имах чувството, че съм на разпит в ЦРУ. В един друг момент забелязах, че родителите ми смятат, че те също ИМАТ ПРАВО на избор, сякаш не аз ще прекарам живота си с този човек, а те самите. Повратната точка обаче беше когато осъзнах, че те са по-критични и взискателни към моя мъж, от колкото аз самата. (Мило, знам, че в момента те отказвам да се запознаеш с тях и може би вдигам летвата жестоко нагоре, но мамка му, имаш право да знаеш.)

Сред огромната и разнообразна гама от въпроси, които успяха да избълват за около половин час, се включваха: пълен разбор на семейното дърво, финансов и социален статус, информация за натуралния хабитат на индивида, обичайно поведение, здравословно състояние и т.н.. с други думи – сякаш съставяха енциклопедия на застрашените (от Нора) видове и вписваха данни за поредния екземпляр. Имах чувството, че след всеки въпрос правеха едно мислено *1 – check, 2 – check 3-check* в мозъците си, така че трябваше много внимателно да подбирам думите си, за да успея да представя изгората си във възможно най-благоприятна светлина. Слава богу, успях.

После обаче се почна една дълга поучителна лекция на тема „Как да направиш така, че след един месец мъжът ти да НЕ избяга от къщата с отчаяни крясъци за помощ„, защото Великата Комисия е твърдо убедена, че аз не съм качествен wife-material и ще си пропилея всички шансове в тази насока, които някога ще получа. Защо така мислят, не знам. Добре де, може би имам някакви бегли предположения по въпроса, но като цяло намирам тезата на моите родители за напълно безпочвена. Както и да е, понеже съм добра по душа и обичам да споделям полезни съвети, ще ви кажа с две думи какво представляваше тази лекция:

Баба ми: НАУЧИ СЕ ДА ГОТВИШ!!!!!!!! ВЕДНАГА!!!!!!!!!!!!!! – сякаш пък не мога
Баща ми: ТРЯБВА ДА ПОДДЪРЖАШ КЪЩАТА ЧИСТА!!!! – сякаш вече не го правя
Майка ми: ДА БЪДЕШ ДОБЪР РОДИТЕЛ!!!! (не като нас… 😀 )
Кръстница ми: И ДА СИ ДОБРА В ЛЕГЛОТО!!! и тук вече смених няколко цвята от срам и ми идеше да се превъртя от стола, да тупна на земята и никога повече да не се събудя.

Да, нещо като онази приказка с орисниците… Добре поне, че там бебето не е разбирало какво му говорят.

Предполагам, че се питате каква е целта на цялата тази история? Освен да се оплача мощно и да облекча травмираната си душа, да посъветвам всички родители, които някога биха прочели това (знам, че не са много, но по-добре малко, от колкото николко)… Мили родители, НЕ ПРИЧИНЯВАЙТЕ ТОВА НА ДЕЦАТА СИ! Не ги подлагайте на такива разпити, а ги предразполагайте сами да споделят с вас.  И като цяло разговаряйте много с отрочетата си… много и за всичко, за да не се чувстват като пънове един ден, когато им се наложи да ви съобщят важните решения за живота си. И за да не бъдете самите вие едни ферментирали пънове.

Алелуя.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

5 Responses to Из терзанията на една мома.

  1. Комитата каза:

    Знам два изхода от тази ситуация. За съжаление, включват жертвоприношения.

    Първи изход (малкото решение) – взимаш на вашите куче или коте. Като се изключат приказките „Само той ме обича“, „Като нямаме внуче, гледаме куче“, няма странични ефекти, но терапевтичният ефект е сравнително слаб, т.е. няма да загубят съвсем интерес към тебе, само ще разредят и ще олекотят изслушванията.

    Втори изход (голямото решение) – Жертваш братчето или сестричето, които създават потомство (може и без семейство). Първото внуче като гръмоотвод ще отклони претенциите за дълги години напред. Жалко за братчето или сестричето, но ако се решат доброволно на стъпката, можеш да им обещаеш доживотна признателност за услугата.

    • sugarfreenora каза:

      добри алтернативи, само дето нашите вече имат чисто ново кученце и то определено не постига желания ефект, а братя и сестри нямам, което обяснява големите количества егоцентризъм, егоизъм и характеропатия, които ме гонят още от малка. :Р

  2. batpep каза:

    знаеш ли, никога не съм си представял, че ще го кажа, но ето:

    ти си една щастлива млада жена. независимо от нещата, които ще ти се случват тепърва, ти още отсега имаш хора, които са загрижени за тебе. дали ще ти помогнат в беда е един друг въпрос, но все пак – на този етап не си сама.

    щото ако знаеш колко момичета са сами…

    • sugarfreenora каза:

      прав си! колкото да мрънкам и да хейтвам понякога, съзнавам всичко това… макар че то не ме спира да искам още и още (и да бъда недоволна, че нямам това „още и още“)… но като цяло напълно разбирам, че нещата можеха да бъдат много по-зле при мен 🙂

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s