The man in my dreams.

Девет е вече. Делнична сутрин. Той става от леглото. Гол и брадясал, разчорлен. Не се сресва, не си облича дрехи. Не закусва. Върви между ронещите се стени на коридора и стига до малката кухня. Наплисква се с вода и поглежда към мръсното огледало. Срещу него стои разочарован от себе си и живота мъж, с попита в безбройните му бръчки мъка. От седмици не си е говорил с жив човек. Неговите събеседници са само старото беззъбо куче, което той чака ден подир ден да умре. И останки от един изкуствен слънчоглед. Стои във вазата от двайсет години. Та той дори не обича изкуствени цветя.

Седи така, втренчил очи в себе си, сякаш се вижда за първи път. Седи и не знае какво да прави. Опитва се да се усмихне. Не може. Забравил е как става тази работа. Спомни си, че едно време Тя му казваше да се усмихва всяка сутрин. А сега, сега лицето му и сърцето му са бетонирани от безбройните пресъхнали сълзи. Той сигурно е най-нещастният човек. Няма си никого, никого освен себе си.

А едно време не беше така. Едно време я имаше Нея, Надеждата, Мечтата, Жената, едно време всичко имаше значение. Едно  време той обичаше. Грижеше се за нея, обгръщаше я с цялото си внимание и любов, а тя му обещаваше. Обещаваше му „утре“, „бъдеще“, „винаги“. След това тя си тръгна и ги взе със себе си, за да може да ги обещава на някой друг. Остави му само онзи шибан слънчоглед. И болезнения спомен.

Поглежда се отново и разбира, че той самият е едно отражение на човек, една успешна имитация на жива душа. Безсилието и яростта го карат да счупи и последното огледало, останало в това отражение на дом. Самотата го е хванала за гръкляна и стиска ли, стиска здраво. Ще го удуши. В опит да се освободи от себе си той навлича някакви дрехи и излиза навън. Тръгва нервно по улицата, сякаш бърза за работа като всички останали, а сивото небе почва тихо и плахо да плаче.

Дреме му на него за вашата политика. Дреме му за земетресенията, за тъпите ви претенциозни барове и ресторанти. Дреме му, че някой някъде се оплаква на някого за нещо. Дреме му за тоя проклет изкуствен свят, в който няма цвят дори и през пролетта.  Вече е подгизнал до кости, но познайте какво – не му дреме.

Прекара цял ден навън. А вечерта не се прибра. Всъщност, той никога повече не се прибра. Изгуби се някъде в нощта – между капките дъжд.

*******

Песента няма много общо с текста, ама понеже нали е модерно всички да си я пускат я по фейсбук, я по блоговете, даже и по VH1 я дават… Всъщност какво толкова й харесват всички? Поредната wannabe synth комерсиална catchy боза.  Поне в сравнение с останалите песни в албума е сносна.  Ми като не ти харесва не я слушай. Ми добре. Айде сега, мир да има.

Всъщност като се замисля е доста иронично, че пускам песен с име Wonderful Life под подобен текст…. Хахахах…

Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

2 отговора към The man in my dreams.

  1. lilia каза:

    МОЛЯ ТЕ ПРЕСТАНИ. СТИГА. КАК СИ МИСЛИШ ЧЕ ЩЕ ЗАРЕЖА ТАКАВА ЛЮБОВ.ТА ТИ СИ ВСИЧКО ЗА МЕН.САМО ДА СИ СЕ ОТПУСНАЛ.

  2. miro каза:

    …………. и се почувствах толкова тъжно след като го прочетох…………….!?!?

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s