Защо спрях да пиша стихове

Понеже вчера освен официалното начало на академичната година в СУ беше и денят на поезията, реших да напиша един обяснителен текст за това защо се отказах да пиша такава. И понеже напоследък съм фен на структурирането и списъците,  обещавам да не бъда многословна.

В моя роден град всяка година се организира регионален конкурс по случай деня на поезията и музиката, който аз имах честта да спечеля две години подред. Миналата година кандидатствах отново и за последен път. Не спечелих пак, защото се оказа, че творбата ми е прекалено мрачна и драматична, а вместо нея  бе избрано едно… писание (ако въобще можем да го наречем така), което беше изпълнено с наивния позитивизъм на човек, който още идея си няма какво го заобикаля. Да й е честито на момичето и да дерзае. Тази година организаторите на конкурса на няколко пъти ме подсещаха да изпратя отново творба преди да е изтекъл крайният срок, а вчера се опитаха и да ме замъкнат на самото събитие с доводите, че „журито е от София”. Но тъй като отдавна съм преминала фазата, в която ме впечатлява дали журито е от София, Лондон, Париж или Куртово Кунаре, отказах.  Причината, която изтъкнах при моя отказ, беше, че съм прекалено заета и нямам време за писане.  Че съм заета, заета съм, но когато на човек му се пише,  винаги ще намери  време.  Случвало ми се е да се будя в три часа през нощта с идея за някакво стихотворение и да го напиша за 10 минути. Какво са 10 минути вече?  Да си прегледаш пощата и Facebook, това са.  Не, не спрях да пиша, само защото съм заета.

Макар че много хора, обосновано или не, преди се опитваха да ме убедят, че имам  (някакъв) талант, когато се върна назад към стиховете си и започна да ги чета, виждам само жалки опити на 16-годишна тийнейджърка да се самоизрази и да изяви своята несигурна позиция срещу някои от несправедливостите на живота (такива, каквито тя ги е виждала някога).  Почти всички млади депресета пишат стихове.  И аз бях едно младо депресе, сега съм малко по-голямо депресе, което вече няма за какво да пише, та камо ли поезия.  И като едно малко по-голямо депресе осъзнах, че поезията е красота и в тази красота няма място за недорасли ревли без талант.  Това го казвам и за себе си (макар да съзнавам, че съм груба) и за всички моми, които се опитват да „творят”. Макар че от една страна по-хубаво да правиш опити да пишеш поезия, от колкото да се друсаш или да правиш безразборен секс. Безспорно.

През последните няколко години станах прекалено цинична и горчива, за да съм способна да пиша поезия.  А не искам да се превръщам  в онези „писатели” на анти-поезия,  които изливат цялата си омраза, простотия и неприязън в мерена реч.  Остър критик съм към подобни творчески напъни, тъй като както вече споменах, за мен поезията е предимно красота.  И понеже напоследък изпитвам сериозна трудност да видя красотата около мен (т.е виждам красота предимно в природата, докато хората все повече ме отвращават) реших, че няма смисъл да се пъна и е по-добре да се откажа от попрището на „поетеса”. Сега, сто процента ще се намери някой, който ще тръгне да ме убеждава, че хората са си окей и всичко е така, както сам го виждаш и сам си го направиш.  Окей, прави сте. Окей, моите очаквания са прекалено големи. Окей, освен че съм мизантроп, съм и идеалист.  Прекрасно, достигнахме до консенсус. И именно защото съм идеалист смятам, че не си заслужава да пиша поезия. Просто това е поредното нещо, което няма да направя като хората. Насила хубост не става. И ако някога нещо съм могла и ми се е получавало да редя римички и да бъда позитивна,  то сега вече не става. А на мрачни и тъжни теми се преситих да пиша. Остана ми едно едничко  нещо и то е да бъда критична – към себе си и света около мен.  На много неща не съм способна, но това, което мога , е да се стремя да имам по-малко причини  за самокритика.  Междувременно идиотите с мисия могат да продължат да си пишат за лютеници и кисели млека.

Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

3 отговора към Защо спрях да пиша стихове

  1. Кликатило каза:

    Амин!

  2. kaka ti каза:

    Боже!
    Цялото това нещо може да се обобщи накратко в \“Няма да участвам, защото може да не съм достатъчно добра. Който не играе, няма опастност да загуби. /и тука нямам предвид конкурса, а по принцип/ По-лесно е да не опитвам. А всички останали са смешници в наивните си опити\“
    Какво се опитваш да кажеш, мацко – загубила си музата за сметка на голяма доза реализъм ли? Става ли ти по-хубаво от идеята, че си стъпила здраво на земята и \“имаш идея какво те заобикаля\“?
    По-интересното е, става ли ти по-добре на душата или го правиш защото така \“трябва\“ по личните ти представи за правила?
    А може би критикът в теб е станал прекалено гръмогласен?

    • sugarfreenora каза:

      Да, става ми по-хубаво от идеята, че стъпвам здраво на земята и ми е по-добре на душата, именно защото постъпвам както „трябва“ според моите принципи, а не според нечии други. Това, че съм се отказала от едно нещо, защото не смятам, че съм достатъчно добра в него, не означава, че се отказвам и от други неща. След като виждам, че няма как да го променя към по-добро, по-добре да го зарежа и да си насоча усилията към нещо по-смислено. Но за едно нещо си права – наистина съм станала прекалено критична.

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s