Размисли за бутончета и социални мрежи.

Както някои от вас може би знаят, през свободното си време съм студентка в СУ. Изненадващо и за мен самата, успях да се окажа в трети курс, където  съдбата (но преди всичко нуждата от кредити) ме среща с интересната дисциплина „Информационно общество“,  титуляр на която е още по-интересната проф. Нели Огнянова. Не мога да отрека, че това е особено полезен предмет за младите студенти, който ще ги научи на това как могат да използват интернет извън фейсбук, що е това авторски и комуникационни права и какви ли не още полезни и интригуващи неща. Понеже съм любопитна и преди имах малко повече свободно време, съм успяла вече да се информирам по много от темите, които засягаме в лекциите и съм успяла да си изградя мнение за дискутираните въпроси. Не мога да кажа, че то напълно се припокрива с идеите от лекционните материали, но за това ще дойде реч малко по-нататък.

Та по въпросната дисциплина имахме следната многокомпонентна задачка:
1. Направете си блог – супер, имам вече блог…. вече 4 години, за да съм по-точна.
2. Напишете блогпост-коментар на събитие, което се случва сега в България и има отношение към комуникационните права – това е задачката ми, върху която ще се спра с малко закъснение в настоящия текст.

Напълно съзнателно обаче ще си позволя да не пиша за България, а за обикновения потребител в Интернет – като мен и като теб, може би.

Да речем, че този потребител си има блог, има си регистрация в социални мрежи като Twitter, Facebook, Tumblr,  FourSquare, LinkedIn и т.н, а освен това активно ползва услугите на Google – следователно има и Google профил. Чудесно. Преди известно време всеки един от тези профили можеше да съществува индивидуално, без връзка с останалите – например вашите приятели във Facebook не знаят, че ви има и в Twitter, a пък блогът ви да не е линкнат в нито един от другите сайтове. Така всеки един от тези профили беше отделен от другите – сякаш зад него не стои една определена личност, а много, анонимни личности. С развитието на социалните мрежи обаче, нещата се промениха. Първоначално имаше съвсем ненатрапчиви възможности да синхронизираш Facebook с Twitter (т.е статусите ти в туитър да се виждат във фейсбук и обратно), както и в останалите социални мрежи и в блогплатформите се появиха бутончета за споделяне, възможности за добавяне на профили в други социални мрежи и още подобни благини. Тоест – появи се така наречената конвергентност. След това нещата отидоха още по-далеч: вече можеш да използваш профила си във фейсбук, за да се логнеш в сайта на bTV, и да го ползваш като стандартен регистриран потребител. Това е един малък пример за това как присъствието ти в една социална мрежа те свързва с други места в интернет, които са извън нея. Какви са последиците? Многото регистрации, които имате навсякъде, блогът ви, пощата ви – всичко това се обединява в едно, за да създаде вашата самоличност в Интернет. Анонимността се запазва все по-рядко,а тенденцията върви в обратната посока – всичките ви профили да бъдат свързани, лесно проследими, а оттам и вие.

На пръв поглед това може би звучи приемливо, дори удобно и… знам ли? Практично? Ами я да се замислим малко. Да кажем, че във Facebook имате албум със снимки, на които сте полу-мъртвопияни, или пък неприлично разголени по време на разгорещен танц сред хвърчащи салфетки в клуб Биад. В същото време шефът ви забелязва в LinkedIn, че имате профил  във Facebook и решава да ви добави. И какво да го правите- приемате му поканата за приятелство, защото ви е шеф. Обаче преди да реагирате и да си скриете снимките от  Биад, той ги вижда. Срам, срам… и още срам.

Или пък сте си сложили във Facebook линк към FourSquare. Супер! Само не се чекирайте, когато сте в собствената си къща, защото веднага някой може да ви разбере адреса и следващия път, когато се похвалите, че сте станали кмет на Starbucks, някой крадец да ви oust-не от дома ви.

Или пък реален случай от моята кухня. Получавам аз един хейтърски коментар и понеже си имам едно наум за това кой не ме харесва, веднага си правя справка. Въпросният човек във Facebook е посочил фирма Х за работното си място, която се намира на еди-кой си адрес. Проверявам IP-то, от което е изпрате н коментарът и чрез един сайт с точност до 100-200 метра изчислявам адреса в София, от който са ме изхейтвали. И познайте какво – адреса на фирмата Х  съвпадаше с адреса на IP-то. Така че, мили ми смехурковци – Интернет вече става последното място, в което можеш да останеш скрит.

Някой нещо да каже за правото на лична неприкосновеност? Правото на каквоооо? Я пак?

Не смятам, че достатъчно хора осъзнават това нещо. И все пак, за подобни неприятни ситуации са си отговорни самите потребители, които превъзбудено пишат статуси и публикуват снимки. Не всеки внимава за това какво говори и понякога забравяме, че ни четат не само нашите приятели, но и нашите преподаватели, родители и работодатели. Е, вярно, имаме възможност да регулираме това кой какво да вижда, но нима тази възможност не произтича именно от заплахата това някой да види нещо, което не трябва?

Да, за някои неща сме си виновни сами. Всъщност, за всичките.  Защо новините и рекламите вече ви намират сами? Защото предоставяте личната си информация в Интернет и то в повечето случаи доброволно, или пък без да го осъзнавате. Всичките приложения с целувчици, цитатчета и късметчета, които спамят Facebook правят именно това – използват вашите данни. Ами Google? Google наистина знае всичко. Например, преди няколко седмици рових из блоговете за рецепти за суши. Изчетох 3-4 материала от различни източници. На другата сутрин в Google Translate имах предложение за линк към „най-добрите рецепти за суши“. Съвпадение? Да бе!

Честно казано, всичко това ме плаши. А вас не ви ли плаши? Не е ли това едно системно нарушаване на личното пространство? Не се ли чувствате наблюдавани от Big Brother? Ами вашата сигурност? Тя как е? Крета ли още?

Та, ето затова не искам да си добавя бутонче за споделяне в медиите. Ето затова не искам да си пусна blogroll и Google Friend Connect и ето затова нямам линкове в блога. В случай, че ви изглежда по-„изчистен“.

Наречете ме параноичка, която преекспонира нещата – може би ще бъдете прави. Но за мен е важно да запазя своята свобода да се изразявам, а тя, за съжаление, зависи от аудиторията. Следователно – колкото по-ограничена е аудиторията ми, толкова по-свободна се чувствам да изразявам точно това, което мисля.  Не препоръчвам това мислене на някой друг – с него ще изгубите много неща, които може би ще бъдат важни за вас. Но за мен те не бяха и аз доброволно ги пожертвах, за да остана вярна на собствените си идеи.

Не зная доколко се доближих до зададената тема. Май по-скоро се опитах да обясня защо блогът ми не изглежда така, както би трябвало да изглежда според нечии други разбирания. Но дори и да е така, мисля че бях достатъчно красноречива.

 

И като за финал един музикален поздрав за емоционално разтоварване🙂

 

Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s