Мисли на парче

Някъде в някоя книга бях прочела, че самите ние сме най-големите си съдници. Тогава бях още съвсем малка и много по-наивна, от колкото съм сега… и подминах тези думи с някакво сляпо съгласие. Сега обаче знам, че този, който ги е изрекъл, е бил изключително мъдър човек.

Израснала съм в семейство, където винаги са били строги и критични към мен. От една страна това ми е дало много, за което мога да бъда само благодарна – например амбицията винаги да надминавам себе си, постоянното желание да се развивам и да вървя напред, изрядността и точността, с които се старая да върша важните за мен неща. Но от другата страна на монетата е по-тъмно – там стоят негативните последици от тази критичност. Там стои вечното недоволство от това, което съм, вечното усещане, че не съм постигнала достатъчно (а колко е „достатъчно“?! така и не разбрах…), вечното чувство, че не съм развила потенциала си напълно…

Понякога монетата се обръща със светлата страна нагоре и всичко е наред – боря се, постигам каквото съм си наумила, целя се по-високо, отново се боря и така нататък. Но рано или късно монетата отново се обръща към тъмната страна и тогава започвам да проявявам една саморазрушителна и разяждаща жестокост към себе си.

Често ми се случва когато постигна някаква своя цел да се зарадвам за кратко – просто някакъв импулс, който преминава през мен и си отива също толкова бързо, колкото е дошъл. И след това на негово място идват съмненията – наистина ли съм го постигнала? А стига бе?! И омаловажаването – е, кво толкова, не е голяма работа, още хиляди хора биха се справили не по-зле, даже хипер по-добре от мен. И страхът – ами сега, след като го постигнах… какво ще правя?

Това е моментът, в който осъзнавам, че всъщност постигнатото наистина няма значение, защото над него има още нещо по-голямо, което все още не съм постигнала. И така си поставям нова цел… И сама се вкарвам в някакъв rat race срещу самата себе си, в който постоянно тичам, без да се спирам, без да погледна зад себе си – вечно недоволна, вечно гледаща жадно нагоре… И никога, никога не е „достатъчно“.

Досега съм срещала хора, които са се отнасяли ужасно с мен. Но те нямат абсолютно никакво значение и стойност, защото никой не може да ми причини това, на което аз съм способна. Затова си мисля, че хората нямат нужда от врагове – те самите стават врагове на себе си.

Истината е, че на никой не му пука истински за това колко си умен, колко голям нос имаш, колко си красив или не, колко си богат… На хората им пука за тези неща единствено когато се сравняват с теб. Тогава си казват: „Я виж тоя колко голям нос има… добре, че моят не е такъв“ и се чувстват добре. Или пък: „Ебаси овцата, с какво е заслужила такова гадже?!“ и са недоволни, че това гадже не е при тях. Но дори тогава ти не си в основата на тези мисли – в основата е човекът, който ги генерира, съпоставяйки себе си с теб.

И така, хората често са прекалено заети със себе си, за да се вгледат дълбоко в някого и да го „осъдят“ с някакво сериозно основание. Повечето критики, отправяни от другите, са повърхностни, първични и емоционални, обикновено породени от нечие засегнато его. Но те нямат значение, защото са нищожни. Те рядко постигат целта си и засягат „жертвата“.

Тежка и болезнена е истината, поднесена от ценни за теб хора, но най-тежко е, когато сам стигнеш до нея. Може би това е най-голямата присъда, на която някой е способен в определени ситуации.

Това, което написах досега, е много лично. Надявам се дори недоброжелателните читатели на този блог да го уважат. Много се колебаех дали да го публикувам или не, защото не съм сигурна, че искам някой непознат да има достъп до подобни детайли от това, което съм. Но си мисля, че откритите хора са по-малко уязвими, защото имат да крият по-малко тайни. Освен това ми е много любопитно дали има хора, които понякога се чувстват (или са се чувствали) по същия начин, така че ще се радвам, ако някой сподели.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

8 Responses to Мисли на парче

  1. Huku каза:

    …че не сме ли всички така? :/
    И не съм убеден в това, за откритите хора (за съжаление).

  2. Ilia каза:

    „….по същия начин, така че ще се радвам, ако някой сподели.“
    Всеки ш*бан ден е така, каквото и да си постигнал е нищо с това което е могло да стане.
    Минуса е голям – не осъзнаваш къде си стигнал. Започваш да приличаш на зомбитата около теб, а те виждат в теб само „кариерист“.

  3. Някъв столичанин каза:

    Знам едно, не са много хората които се чувстват така – трябва нещо да те бутне, амбицира, да те накара да се бориш (трябва да се загубиш, за да се нарериш)

  4. „Някъде в някоя книга бях прочела, че самите ние сме най-големите си съдници.“
    В други книги (пък) пише, че без да обичаш себе си такъв, какъвто си, не може да обичаш нищо. Това е достатъчен мотив човек да започне да се упражнява упорито в „несъдене“.

  5. fisttv каза:

    „Някъде в някоя книга бях прочела, че самите ние сме най-големите си съдници. “
    Библията говори за това от първите си страници до последните.

  6. fisttv каза:

    Исклено ти препоръчвам да я прочетеш. Убеден съм че ще откриеш още много мъдрости и истини за твоя живот.

  7. soregashi каза:

    Явно се познаваме по-добре, отколкото съм предполагал…

  8. Деси каза:

    Често се чувствам по този начин, даже бих казала прекалено често. Толкова свое чувствам написаното, че имах намерение да пусна линк към публикацията. Отказах се, когато стигнах до последния абзац.

    Привет, Нора! От доста време те чета, чак сега се осмелявам да се обадя 🙂

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s