The Unfinished Business: Наркотик

Както обещах, днес пускам първото писмо от проекта ми The Unfinished Business. Все повече се питам дали наистина е пълно с излишна драма и сълзливо усещане, но за себе си лично не смятам, че е така. Каквото е, такова – написано на един дъх. Няма да го редактирам, за да отговаря на нечии очаквания. Ето го и него: 

Когато си те спомням, винаги оставам с усещането, че си бил един наркотик, към който успях да се пристрастя бързо и от който се отказах много трудно.

Трябваше да се откажа от теб, защото знаех, че като с всеки друг наркотик, нещата с теб нямаше да приключат добре, въпреки че бяха започнали толкова опияняващо.

Запознахме се супер случайно, когато една вечер явно си нямал какво да правиш и предложи в откритото Интернет пространство да излезеш с някой, който прояви желание (между другото този трик го научих от теб и използвайки го, срещнах любовта на живота си, така че имаш едно голямо МЕРСИ от мен точно заради това). И този някой бях аз.

Когато ти стиснах ръката пред блока в Студентски, в който живеех преди, въобще не подозирах как щеше да ми завъртиш главата. Честно казано първото ми впечатление за теб беше, че си някакъв адски студен и презиращ скинхед, с който трябва да бъда много, ама много внимателна.

Но всъщност не беше такъв. Седнахме да пием бира и ти започна да говориш и говориш, а аз започнах да потъвам, защото си мислех – боже, виж какъв открит и позитивен човек, той живее, докато ти си мислиш, че го правиш, той поема рискове, изживява невероятни приключения, толкова е свободен… Всъщност не зная дали и половината от тези неща са вярни, защото така и не можах да те опозная достатъчно добре, колкото и да ми се искаше.

Винаги съм се чувствала неудобно около теб, именно защото в очите си бях твърде „обикновена“ за теб. Може би това е и една от причините, поради която се отказах да се боря за нещо повече с теб от няколко вечери, изпълнени с алкохол, музика и секс.

Няма да забравя два момента от нашите срещи. Първият е моментът, в който осъзнах, че съм безнадеждно привлечена към теб и че просто не искам да си тръгвам от онзи клуб, защото ми беше толкова хубаво. Всичко започна с едно пошепване в ухото ми, когато доближи устните си толкова близо, че почти го целуна. Нямах представа какво се опитваше да ми кажеш, защото през това време само си мислех, че съм извадила голям късмет, че седя, защото в противен случай щях да падна на земята. След това прекарахме около час в тоалетната, където се целувахме. Не знам на теб дали ти е харесало, но аз лично не можех да се отлепя. Тогава нямаше нищо и никой, бях заседнала в една вечност, бях се изгубила някъде и не мислех за нищо, а просто усещах. Когато излязохме от тоалетната се оказа, че заведението затваря и трябва да си ходим.

Вторият момент е в едно такси, когато бяхме на път към новата ти квартира. Тогава получи онзи прословут SMS, който ме накара да се почувствам като победителка, задето съм успяла да те убедя да си тръгнеш точно с мен тази вечер, а не с някоя друга. Макар че едва ли е имало друга алтернатива, тъй като аз бях твърде настоятелна. Всъщност това е единственият път, в който аз съм преследвала някой мъж. Никога преди или след теб не ми се е случвало и когато се връщам към този момент, винаги се връщам с малко срам, защото съзнавам колко нахална съм изглеждала отстрани, за което те моля да ме извиниш. И все пак точно в този момент в таксито аз се чувствах супер – все едно съм получила заслужената си доза наркотик и то като подарък.

Може би това и следващата сутрин бяха връхната точка в пристрастяването ми (страх ме е да кажа влюбване, но може би беше и влюбване, да) към теб. На следващата сутрин аз бях най-усмихнатото същество в 280 и имах чувството, че слънцето грее не от небето, а от мен.

И дотам.

Изведнъж всичко спря. Може би защото осъзнах, че няма как да бъда с теб. Сама се дръпнах, макар че ми беше много трудно и не исках. Тогава изпаднах в един много тежък период, в който се напивах, плачех, след като правя секс с други, а те ме гледаха и си мислеха, че съм луда. Наистина бях луда. Но е вярно да се каже и че бях тотално изпаднала. Много ми е трудно да говоря за този период, защото съм правила много отчаяни неща в него. Ходила съм по местата, на които зная, че ще бъдеш, само за да се „натъкна случайно“ на теб, да те видя поне замалко. Слава богу, винаги имаше твърде много хора и така и не можах да те открия сред тях. Много жалко, нали? Затова не се гордея да говоря за това. Бях някаква сянка на себе си, някаква тотална развалина. Но вината не беше твоя. Вината беше изцяло моя, защото се оставих да бъда опиянена от чара ти и от бунтарския ти дух. Боже, толкова нелепо звучи…

Добре че след теб срещнах Аспарух, който ми помогна да се преродя някак си и да погледна на нещата по различен начин.

Веднъж те видях в подлеза на метрото. С нея. И тогава ми светна. Вие сте гаджета от супер много време, нали? И вероятно докато си спал с мене, сте били временно разделени? Не знам, не сме говорили за това. Но ми се иска да е така. Иска ми се да си мисля, че си й изневерявал с мен, за да може поне по някакъв странен начин да получа някакво странно изкупление за… и аз не знам за какво. Но на кучката в мен определено би й харесал подобен сценарий. Поне така си мислех в началото, когато все още не те бях преживяла.

След това обаче осъзнах, че всъщност егото ми няма значение и започнах да се надявам, че си бил 100% single, докато сме излизали заедно. Не за друго, просто би било супер нечестно спрямо нея. Но ти си знаеш.

Не съм те виждала от година и отгоре. Но понякога те сънувам. И в съня ми си все така съблазняващ, все така спиращ дъха, вълнуващ и пристрастяващ. Като истински наркотик.

Искаше ми се да знам дали някога съм имала шанс с теб, дали наистина с нея сте били временно разделени, докато се случи това с мен, дали е имало и други като мен, с които си спал по това време…. Това е моят „unfinished business“ с теб.

Не знам как да завърша това писмо, точно както не знаех как да сложа край на нашите срещи по правилен и безболезен (за мен) начин. Иска ми се да мисля, че има голям шанс да го прочетеш и да се познаеш, но дори и да не стане, аз не губя нищо друго, освен твоята реакция (която с времето така или иначе изгуби стойност за мен). Надявам се да си щастлив, да действаш така и на нея и никога повече да не срещам човек като теб 🙂 Един на живот ми стига.

ПП: Тази песен винаги съм я свързвала с теб и с онова време. Не знам защо 🙂 Mоже би заради „falling, falling, falling…“

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s