Нека поговорим за МОИТЕ комплекси

Едно от забавните неща на това да ти публикуват логореите в що-годе четена българска медия са коментарите отдолу. Само да поясня – не си плащам да ми публикуват материалите, нито някой ми плаща на мен. В някои случаи дори не ме питат за отделните материали – просто веднъж съм дала картбланш за някой текст и от този момент нататък всяко по-интересно нещо, което напиша, изскача някъде.

Та понеже никой не ме пита* дали искам да ми публикуват текста и никой не се замисля какви ще бъдат последиците за мен и за моя блог от това (надали ще са фатални, но все пак…) – в крайна сметка по-важното е да се чете един текст и да се коментира, какво тук значи някакъв си автор? … Аз ще си кажа и сама. Последиците засега са, че адски много хора ми посещават блога и го коментират. Което само по себе си е много приятно усещане, но след един определен момент започваш да осъзнаваш, че все пак носиш някаква отговорност за нещата, които пишеш. Защото едно е с двама човека да си говорим и аз да си казвам скандалните мнения и да се хилим, друго е да ги запиша тия мнения в блога си и само близки и приятели да ги прочетат, трето и четвърто е тези мнения, недай си боже, да придобият широка популярност. Тогава се случва нещо страшно, за което не съм сигурна, че съм готова. Тогава се появяват всички онези читатели, които са влезли в Интернет сутринта преди да почнат работа и искат да прочетат нещо. Ама не просто „нещо“, а нещо определено. И ако ти не им дадеш това нещо, или пък в началото успееш да създадеш илюзията, че им го даваш, обаче впоследствие се окаже, че това твоето нещо въобще не отговаря на очакванията им, тогава можеш да бъдеш готов да те залее вълна негативизъм, хейт, философстване и кво ли още не. Разбира се, има и хора, които са резонни, с които знаеш, че би ти било хубаво да седнете, да си поговорите, да си изясните някои неща. Но уви, в повечето случаи недоволните читатели са склонни да те поставят в някоя от следните категории:

1. Твърде млад, за да знаеш каквото и да било.
2. Твърде глупав, арогантен, привилигирован, etc. за да имаш право на мнение.
3. Неказващ нищо ново, откриващ топлата вода с всеки текст.
и най-любимото ми:
4. Комплексар.

Чудесно. Радвам се, че има толкова проницателни читатели. Аз действително съм комплексирана и никога не съм го крила. Добре де, може би в ранните тийн години малко съм се опитвала, ама не ми се е получавало.

Имам комплекс за малоценност в умерени количества, който датира от детските ми години, когато усещах, че не получавам достатъчно любов, подкрепа и одобрение от родителите си. Впоследствие този комплекс прерастна в умерено висок егоцентризъм, а на моменти – нарцисизъм. От този комплекс произлизат редица други комплекси – че не съм достатъчно умна/интелигентна/красива/добра/insert adjective here, че не съм достойна за каквото и да било и така нататък, и така нататък. Разбира се, за да преодолея тези комплекси, развих някои защитни механизми – самоирония, самокритичност, амбиция и желание винаги да бъда на първо място във всичко. Дори този блог и част от текстовете в него са плод на тези комплекси. Еми кво да правиш сега.

Даже този текст е плод на комплекси, защото ако случайно не сте разбрали, с него целя тотално да се „разсъблека“ и да побързам да осъдя себе си, преди някой друг да го е направил. Което автоматично би трябвало да ви обезоръжи. Лоши, лоши батковци и каки.

Anyway.

Също така изпитвам комплекс по отношение на гърдите си – смятам, че са прекалено големи и не ми харесват и до 20-тата си година ми беше много трудно да се отпусна, но в крайна сметка го приех като част от себе си и успях да го преодолея.

Опитвам се да поровя за още малко комплекси, но не – мисля, че ги изчерпах. Това са ми комплексите.

И кво от това, ще се попитате?

Ми нищо. Просто току-що ви казах, че да – имам комплекси, да – наясно съм с тях, знам какви са и от какво произлизат и да – ОК съм с това.

Не знам защо някои хора обаче си мислят, че констатацията, че АЗ имам комплекси, би трябвало да ме обиди, или да ме натъжи, или да ме навре в кучи гъз. Не знам какво очаквате, когато ми кажете, че съм комплексирана. Може би да се разрева, да си изтрия блога и да скоча от някой мост?
Може би си мислите, че това, което ми казвате, е някаква тежка присъда или проникновена истина, до която никога не бих могла да стигна сама?

BITCH PLEASE

Комплексите са нещо нормално. Комплексите са част от нас. Те са едно от нещата, които ни правят такива, каквито сме. Те са едно от несъвършенствата, с които (или въпреки които) се научаваш да живееш и да се бориш. Ерго не бих могла да се обидя на човек, който ми казва, че съм комплексирана.

Най-малкото, че досега никой не се е осмелил да ми каже в очите, че съм комплексирана. Това се случва предимно в анонимни коментари.

Което ме кара да се запитам, ако аз съм комплексирана, защото си казвам мнението (колкото и грешно и скандално да е то) и използвам реалните си имена под всяка моя публикация и във всеки мой профил, какви са хората, които се репчат на някакво полу-непознато момиче в Интернет само защото са решили, че това, което казва то, не ги удовлетворява по някакъв начин.

Между другото, аз съм супер отворена към критиките. Обаче когато искате да критикувате текстовете ми, критикувайте текстовете ми. А не мен лично. В противен случай рискувате да ви обясня в дълъг и скучен текст защо това, което ми казвате, няма как да постигне желания от вас ефект.

Много се радвам, че се изяснихме и поговорихме за моите комплекси и че сега вече всички вие знаете, че сте прави.

Сега обаче идва по-трудната част. Да поговорим за ВАШИТЕ комплекси.

Ако, разбира се, сте ги осъзнали.
*Не се оплаквам, че никой не ме пита. А ако имах нещо против да ми качват текстовете, щях да помоля да ги свалят от конкретния сайт. Просто ми е малко странно да научавам от трети страни, че дадена моя публикация е излязла еди-къде-си, това е всичко 🙂 Иначе скъпи главни редактори – ДЕРЗАЙТЕ!

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

4 Responses to Нека поговорим за МОИТЕ комплекси

  1. Камен каза:

    Баси, все едно слушам себе си преди десетина години ( без абзаца за гърдите:) ) Не го приемай като порицание, кефиш.

  2. egigova каза:

    лесно е да даваме коментари и съвети, и да правим критика особено, когато си анонимен. Не е лесно да си излееш мислите на ……бял лист wordpress. Трябва смелост.
    Смятам, че всеки има право на мнение, стига това да не обижда личността, а да даде своите аргументи и стига те да са достойни да оборят. За съжаление безсилието кара да нападаме с обиди вместо с добри аргументи.

  3. Валентин каза:

    Здравей,
    ще си позволя да се обръщам към теб на ти. Случайно разглеждайки новинарски сайт попаднах на една от твоите статии. Никога не съм писал блог или съм участвал, или дори следил един, но твоята статия ме грабна. Казах си хммм… нека разгледам по-отблизо и влязох. Обичам да чета, въпреки че не бих се описал като „интелигент“, „експерт“ или дори литературен естет, но моето искрено мнение, е че имаш много интересен и дързък стил ! Може би фактът, че сме на близка възраст, фактът че не се страхуваш да наричаш нещата с истинските им имена или просто това, че имаме някои общи виждания, ме подтикна да напиша този коментар. Може да звучи лесно, но ми отне около 30 минути за да разбера как да коментирам…. хахаха. Много ми хареса това, че си писала за собствените си комплекси. Всеки има и аз имам, но не всички говорим за тях публично. Фактът, че ти го направи и сподели с мен, един непознат или дори с познатите, си ме накара да се замисля – от какво толкова се боим всички. Даде ми кураж и ме накара да се замисля за някои неща. Наскоро преминах през труден период, може би най-трудният в животът ми засега .. и да !! приятелите ми бяха до мен, и да близките ми бяха до мен, но това някак си не ми беше достатъчно, чаках да се случи “ нещото“. Онова което всички чакаме, но незнаем какво е. Нещото, което ще преобърне живота ни и ни зареди с енергия и позитивизъм, нещото даващо ни сили да продължим напред, било то любов, приятелство, нова работа или дори за мечтателите- печалба от тотото. Има много неща, от които се криех, или още по-добре, които нарочно исках да избегна, , но все не намирах подходящият момент да се изправя пред тях.
    Продължавайки да чета, за теб, за приятелите ти, за първите ти любови, за ученичешките ти години, ме накара да се замисля за моите… И така заедно с твоите и моите се върнаха в съзнанието ми, сетих се колко усмихнато и добронамерено момче бях. Как малките работи ме караха да се радвам и как всеки ден беше приключение, за първата ми ученичешка любов, та дори и първият ми бой. Докато в последната година, повече ме вълнуваше кога ще свърши денят. И така седях буден цяла нощ, мислих, гледах филм, четох книга, но колкото и да се опитвах не можех да заспя, докато не го открих.

  4. Валентин каза:

    Фактът, че „нещото“ не съществyва или още по-добре казано, че нещото сме самите ние и само ние можем да си помогнем. Баща ми обича да казва, ако не искаш сам да си помогнеш и най- властните не могат да ти помогнат, и е прав, така е ! Следващият седмица беше като по желание. След около двуседмично валене най-накрая изгря слънце. Най накрая ми се обадиха след подаването на стотици св-та и дори да съм в пробен период смятам, че си намерих работа. Бях се занемарил, срамота млад човек съм, но нищо времето е пред мен и не е късно. Всичко е възможно стига да го желаеш достатъчно. Започнах да бягам, да играя игри, да чета, свързах се със стари приятели и най-накраят денят ми отново мина щастливо. Не защото съм си купил нова дреха, аксесоар, не защото ми се е случилно нещо специално, а просто фактът, че гледайки напред, всички лайна, които животът излива по нас всеки ден,станаха по- малко забележими, а денят ми малко- по светъл и щастлив. Не ме разбирай погрешно, не казвам че ти си направила всичко това, но ти беше камъчето, което наклони везната и ме накара да се замисля. Надявам се все от все повече хора в българия да лъха същата доза позитивизъм, защото в проблемна държава като нашата, това може да помогне значително. Надявам се да виждам все повече млади хора да се усмихват по улиците, било то и без причина и не на последно място се надявам по често да срещам хора със силен характек като твоя, които не губят надежда! Затова съм ти искрено благодарен и дори да не се познаваме ще те помня. Попринцип не пиша и никога не съм писал, но ето ме седмица след това, решен че най-малкото което мога да направя е да ти кажа, че дори и за 1 човек, всички часове които си изкарала писайки, всички негативни коментари които си получила и още… са си заслужавали! На мен ми помогна и ме накара да се усмихна. Напоследък рядко съм свободен, но обещавам да хвърлям по един поглед на блога ти отсега нататък, а дори и да не излизат нови неща ( спрямо последната ти статия ), то аз съм намерил каквото търсех.

    П.С Моля да извиниш текста ми, не бих се учудил ако е пълен с правописни и пунктуационни грешки, но за последните 5 години не съм писал нищо по-дълго от името си на български език.

    П.С2 – Бих се зарадвал да прочета мислите ти, спрямо това, което споделих с теб. Ако имаш желание имейлът ми е davedi@abv.bg . Весел ден !

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s