Вече няма жени като баба ми

Ако баба Пека още беше жива, днес, на първи май, щяхме да отпразнуваме рождения й ден. Кой подред ще ви излъжа – дали деведесет и шестия, или и седмия… Точната цифра май не я знаеше дори самата ми баба.

Баба почина преди 3 години, в един неприятен и студен януарски ден, което се превърна в още една причина да мразя зимата. За съжаление не бях до нея в този момент, тъй като още бях студентка и ме чакаха изпити. Но бях с нея в моментите преди това, когато болката й вече беше почти непреодолима. Аз, леля ми (дъщеря й), баща ми и една от братовчедките ми бяхме хората, които се грижеха за нея най-усилено в тези последни мигове.

Дори тогава, когато болката в износената й тазобедрена става причиняваше нечовешки страдания, тя не спря да бъде крепящ елемент за цялото ни семейство и да управлява дома и бита си, макар и вече само с наставления. Тя допоследно отказваше чужда помощ и се примиряваше с нея само когато наистина вече не можеше.

Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че съм много закъсняла с тази изповед и думи на благодарност към нея. Истината е, че докато бях тийнейджърка, отношенията ми с нея не бяха никак розови. Чак накрая, след като се запознахме с Аспарух и след като го запознах със семейството си и баба ми остана във възторг от него, чак тогава с нея започнахме да имаме здравословни и топли отношения, които аз истински да ценя.

Всъщност Аспарух може би беше човекът, който плака най-много на нейното погребение. Аз някак си бях вцепенена и сълзите си ги изплаках в безсъните нощи, в които я слушах как не може да спи от болка от съседната стая и в които знаех, че вече всичко е въпрос на време. Баба ми наистина харесваше Аспарух и връзката ми с него за нея сякаш беше знак, че не всичко е съвсем изгубено при мен. И въпреки, че имаше пра-пра внуци, се надяваше изключително много да доживее да види моето дете. Е, не успя.

Сълзите ми напират докато пиша това, защото ми е мъчно за нея. Още повече ми е мъчно, че Сияна никога няма да я познава такава, каквато аз я открих в последните години от живота й.

Баба ми беше невероятна жена. От жените, които вече „не ги правят такива“. Тя беше силна, жилава, корава като камък. Не изпускаше нещата от контрол. И въпреки че имаше много мъже в къщата, тя беше тази, която държеше всички заедно и нещата бяха под контрол в нейни ръце. Обичах да я бъзикам, че е свекърва, защото имаше точно определен начин за правене на всяко нещо, и дори и да го правиш по нейния начин за стотен път, тя не спираше да дава акъл и напътствия. Това ме изкарваше извън нерви. Но сега се връщам с усмивка към тези спомени, защото знам, че тази черта е характерна за цялото ми семейство – и за баща ми, а и за мен самата.

Неслучайно баба е родена на празника на труда. Целият си живот тя прекара в работа. Не се спря дори накрая – допоследно шъташе из къщата въпреки че всички й се карахме и се опитвахме да я отменим. Отгледала е три деца, шест внука, радвала се е на още повече правнуци. Никога не я чух (или поне нямам спомен) да се оплаква, че работата й е много, че не издържа на цялото напрежение, че някой я ядосва.

Дори когато аз бях виновната в споровете ни с нея, винаги тя правеше първата крачка към сдобряване, колкото и недодялана да беше тя понякога. Тя беше такъв човек, че колкото и обидена е и да се сърди на някого, не можеше да си позволи отношенията й с него да отиват по дяволите.

Така я помня. И й се възхищавам. Иска ми се да можех да й кажа всичко това на живо, докато държа ръката й.

Имам нужда от нея, която в определени моменти се проявява особено силно. Просто за да знам, че в семейството ми има още една супержена, която вярва, че може. Която държи нещата в свои ръце. Може би това е свързано с моментите, в които се усещам безсилна да се справя сама с всичко. Уж животът ми е много по-лесен, от колкото е бил нейния, и въпреки всичко на моменти изпушвам. И в тези моменти ми се иска да я имаше нея, за да ми покаже с безпощадната си критичност, че трябва да се стегна и да спра да мрънкам и отново да се взема в ръце. Сега тази задача си е лично моя, пък и знам че е глупаво да разчиташ някой друг да те кик-стартва.

Често я сънувам. В сънищата ми тя е винаги такава, каквато я помня. И това никой не може да ми го отнеме. Надявам се по-добрата част от нея да продължи да живее в наследниците й, в това число и в мен.

Благодаря ти, бабо.

Благодаря и на всички останали жени в семейството ми – на майка ми, на леля ми, на кръстница ми, на братовчедките ми. Осъзнавам, че съм голяма късметлийка, защото съм израснала сред много силни и независими женски фигури, които са били пример за мен. Най-доброто, на което мога да се надявам, е че и аз ще бъда позитивен пример за детето си. Че няма да съм просто идеализиран образ на майка, а наистина ще бъда силна и независима в моментите, в които най-много имам нужда от това.
***

Извинявам се ако на някой му се е сторило прекалено лично това, което написах. Благодаря все пак че стигнахте до края на този текст. Той не беше за вас, беше за мен.

На вас мога да кажа само това – действайте, докато е време. Не чакайте да кажете „благодаря“ и „обичам те“ на хората, които са важни за вас, защото можете да ги изпуснете. Кажете им го сега, веднага. Винаги е подходящ момент да го направите. Не струва нищо, а значи всичко.

Advertisements
Публикувано на personal, thoughts. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Вече няма жени като баба ми

  1. Майк Рам каза:

    Хубаво е, че си имала в живота такъв човек, който да е бил ролеви модел, морален стожер и любим роднина, за когото да си спомняш с любов и признателност. Не всеки е имал този късмет. Нека почива в мир!

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s