Защо не е яко да имаш големи цици

Докато си лафихме с Аспарух в скайп изникна темата за големите цици и се почудих как така досега не съм написала пост за това, при положение, че големият бюст е една от основните характеристики, с които ме запомнят хората. Някои са известни с „оная с големия нос“ или „оная дебелата“, а мене всички ме познават като „оная с големите цици“.

Винаги ми е било чудно защо жените си слагат още и още силикон, за мен това е някакъв вид мазохизъм. Но предполагам всеки иска това, което няма.

На мен примерно ми се иска да имах малки цици.

Не че не си харесвам тези. С времето им свикнах и се научих да се обичам такава, каквато съм. Обаче това да имаш големи гърди си носи своите недостатъци, които понякога надделяват позитивите.

Но първо да почнем с позитивната страна на големия бюст.

– Хубаво ти стоят дрехите – имаш с какво да ги напълниш и не е нужно да носиш къси поли и деколте до пъпа, за да изглеждаш секси. Щото просто си изглеждаш секси.

– Привличаш вниманието на мъжете… макар че това за мен е по-скоро негатив, но да кажем че за масовата жена е ОК да се радва на вниманието на мъжете.

– Имаш още един повод за добро самочувствие.

И май са това положителните страни, които аз виждам.

Негативите, поне според мен, са доста повече.

– Не можеш да носиш всякакви дрехи – примерно полотата стоят абсурдно, а да си намериш риза, която да се закопчава и да стои ок, е голямо предизвикателство. Освен това сутиените за големи гърди са рядкост, макар че напоследък се радваме на качествено бельо за всякакви размери в лицето на Bra Clinic.

– Недостатъците от гледна точка на здравето също са големи – пищните бюстове водят до проблеми с гръбнака, изкривявания и деформации, а и спират да изглеждат добре щом прехвърлиш 35-40 години. Гравитация, кво да я правиш.

– Големите гърди правят спането по корем трудна задача. То не че е особено полезно да се спи в тази поза, но все пак.

– Лично за мен обаче, най-големият недостатък на големия бюст е вниманието, което получавам заради него. Не обичам да се набивам на очи, ама няма как. Освен това погледите и коментарите, които чувам зад гърба си, а понякога и право в лицето си, ме карат да се чувствам омерзена, като единствено едно парче месо, сексуален обект, който не е ценен с нищо друго. Има определени предразсъдъци, свързани с това да имаш големи цици. Те също са ми неприятни. Например ти се налага един изкуствен имидж на секс бомба, а пък ти може да си си скромно момиче, което въобще няма амбиции да се превръща в такава. Както се казва, иди доказвай че нямаш сестра.

Но това, както се казва, са само „големите“ проблеми. Има редица ежедневни малки неща, които също са кофти. Даже ако напишете в жужъл „Busty Girl Problems“ ще ви излезе поредица от комикси по темата. Всъщност картинката за този пост пак е от нея.

Абе не знам. Големите цици са като малките деца- хубаво е да ги гледаш отстрани, но ако са твои – тежко и горко ти.

На ‘на :)

Точно на този ден преди една година станах майка за първи и надявам се, не за последен път. Сияна е най-малкият човек в живота ми, но и най-голямата радост в него, най-голямата причина, най-важният смисъл. Освен че много я обичам, адски много се страхувам за нея. Страхувам се за хиляди неща, които едва ли някога ще се случат. Но не мога да се стърпя – гледайки я докато спи, тя изглежда толкова невинна, толкова крехка, толкова мъничка и нежна… как да не се страхуваш за едно такова създание? Предполагам това е част от това да бъдеш майка.

Не обичам да се превъзнасям. Жените, които се държат за корема, докато са бременни, и го галят, са същите онези жени, които изпитват катарзис при раждането и после не спират да повтарят как майчинството е обърнало живота им на 180 градуса и едва ли не са получили просвещение. Тези жени са ми смешни и не мога да се асоциирам с тях.

Определям себе си като земен човек и подобни откровения предизвикват единствено едно критично повдигане на лявата ми вежда..

Да, и моят живот се промени, но това е нещо нормално. Минах през страшни трудности след раждането, почти щях да изгубя себе си, но оцелях. И какво от това?

Сияна е тук и това е най-важното. Сияна вече е малко човече на една годинка.

Пожелавам й да е здрава, лъчезарната й усмивка никога да не угасва, любопитството й да не стихва, а прекрасните й сини очи да виждат само красотата на света около нея. Пожелавам й да бъде като името си – да сияе от щастие, топлина и добрина и да озарява хората около себе си с това сияние.

Но преди всичко останало, нека все пак е здрава. Наистина нищо друго няма по-голямо значение за мен. Защото всеки ден виждам и чувам истории на болни деца и техните родители и…ми се къса сърцето.

Но хайде, няма да помрачавам този прекрасен ден с подобни мисли.

Сега отивам да духна свещичката върху тортата на Сиси, да я снимам в прекрасната й рокля на цветя и да я целуна.

А утре… Утре малката Сияна ще е шаферка на сватбата на мама и тати 🙂

My vow

art: Петя Константинова

„Едно време“ беше толкова отдавна, че сякаш въобще не е било.
Не си спомням живота без теб. Не ми трябва, не искам.

Казват, че всеки може да готви.
Но за да е наистина вкусно, трябва магия.

Ама на мен не ми трябва магия,
а причина.

И тази причина си ти.

И всеки път, в който си сипваш двойна порция. И хем те гледам с укор, защото знам, че ще напълнееш. Хем ти се радвам, защото знам, че ти е вкусно.

И че вкусното ти го правя аз.

И това ми стига.

Това е щастието за мен.

Обичам те.
Дай ми името си.

А едно време зубърите бяха смотани

Nerd (adjective: nerdy) is a descriptive term, often used pejoratively, indicating that a person is overly intellectual, obsessive, or socially impaired. They may spend inordinate amounts of time on unpopular, obscure, or non-mainstream activities, which are generally either highly technical or relating to topics of fiction or fantasy, to the exclusion of more mainstream activities.^[1][2][3] Additionally, many nerds are described as being shy, quirky, and unattractive,^[4] and may have difficulty participating in, or even following, sports. Though originally derogatory, „Nerd“ is a stereotypical term, but as with other pejoratives, it has been reclaimed and redefined by some as a term of pride and group identity.

Цитат: Wikipedia

<rant>

Днес отделям малко време да пиша за нещо, което наистина ме дразни адски. Всеки път, щом видя някой да се самопрокламира за nerd, откачам. Защото просто НЕ СТЕ нърдове, ако сами се обявявате за такива.

Защото използването на тази дума се е превърнало в тренд, в нещо супермодерно, дъвка за устата, която след всяка изнасилена употреба губи все повече смисъла си. Както виждате в дефиницията, думата се използва в отрицателен смисъл. Следователно е адски нелогично да се гордеете с тва, че уж сте нърдове, каквито, пак казвам, не сте.

Манията към тази дума произлиза от хипстърията и от модерността на това да си различен, неповторим, да се открояваш от останалите. А с кво друго да се открояваш в една овча страна освен с тва, че си нърд? Малко е тъжно, да. А едно време зубърите бяха смотани… Не че тва не е тъжно, де.

Само че тва, че си падаш по някакви попкултурни феномени, лишени от консистенция и дълбочина, не те прави нърд. Визирам комикси, анимационни сериали, ретро видеоигри, филми и т.н. Не стига просто да си падаш по тези неща, за да можеш да минеш за нърд. Трябва да си вманиачен по тях до степен, в която знаеш някакви потресаващи детайли около тях. Ето това те прави нърд. А някак си ми е адски трудно да повярвам, че дори 1/3 от хората (предимно жени, между другото, но на това ше се спра след малко), които срамежливо-гордо заявяват „I’m such a nerd“ пред фейсбук аудиторията си, са наистина такива.

И като казах, че тази магария я правят предимно жени. Този феномен също е тъжен. Има малко феминистки привкус.  Според мен това е някакъв опит да се самодокажеш и да излезеш от стереотипа на жената-кифла, който си мислиш, че другите са ти наложили. Затова си казваш – абе, аз май такова съм нърд, щото обичам да чета „physics for dummies“ книги и да гледам Family Guy.

Епа, не си.

Ама споко, няма нищо лошо в тва. Уверявам те.

</rant>

Geography of bliss – the Bulgarian case

В момента чета Geography of Bliss на Eric Weiner – една чудесна книга за различните култури и възприятието им за това какво е щастие. Препоръчвам я на всеки 🙂 Има от всичко в нея – пътешествия, хумор, разсъждения, дори малко наука.

В момента съм до частта, в която се говори за Молдова – страната, която е най-нещастна според статистиката. Честно казано, откривам доста паралели с действителността в България, но и доста разлики.

Стана ми интересно и си представих какво ли бих казала аз на автора на тази книга, ако ми беше на гости и беше решил да посвети една глава от прекрасната си творба на нашата не чак толкова прекрасна България.

Може би главата щеше да бъде кръстена така: Bulgaria – Happiness is somebody else’s misery. В унисон с известния шопски лаф: „Не е важно на мене да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле“.

Щях да му разкажа, че хората тук обичат да се надцакват. Обичат да надцакват и системата по всевъзможни начини, защото това ги кара да се чувстват по-големи. Доколкото може да бъде голям един тарикат на дребно.

Щях да му разкажа за омразата и липсата на разбиране към всички, които са различни от нас. И да го попитам според него възможно ли е една нация да е истински щастлива, ако живее в омраза?

Щях да го заведа в някое село – например село Розово. Да си поговори и с хората там. Защото България далеч не е само и единствено София, нейните фенси-шменси фасадни заведения, създаващи илюзията, че може би тук не е чак толкова зле.

Поне имаме култура. За разлика от доста други държави, които или са достатъчно богати, за да си купят чужда култура (Катар) или пък са бедни и опоскани като Молдова. Обаче не се гордеем много с културата си. Или поне не ни личи. Доста хора около мен не могат да изиграят дори едно право хоро. Не знаят за някои типично български обичаи и традиции. Не знаят дори как да пишат правилно на собствения си език. Но с голямо удоволствие и охота заимстват от чужди култури. Няма лошо – целият свят е едно голямо село и това е нормално. Но все пак трябва да знаеш от къде си, от къде си тръгнал и какво те прави различен.

Уайнър обича да пита хората, с които се среща, два въпроса – дали са щастливи и какво според тях е щастието.

Ако ме беше попитал, щях да му кажа, че за мен щастието е да знаеш някои неща и никога да не научаваш други – и да знаеш кое си струва да знаеш и кое – не. Но това е само една възможна дефиниция.

Дали съм щастлива? Като цяло да. 8 от 10 – мисля, че е доста добре. Мисля, че много хора тук са щастливи, или поне имат редица причини да бъдат- просто избират да не ги виждат. Избират да бягат от щастието си, преследвайки „трябва“ и „искам“. Търсят щастието си все някъде другаде, а истината е, че то е вътре в нас.

Мрачни мисли за една мрачна действителност са това. Но пък винаги много се радвам, когато една книга дотолкова успява да провокира размисли в мен, че се спъвам по улиците, защото не внимавам къде вървя, зарила поглед някъде в неопределеното.

 

 

To Beauty Blog or not to Beauty Blog

С бюти блоговете сме в love-hate връзка – обичам да ги мразя, но и мразя, че ги обичам.

От една страна козметиката ми е… не бих казала страст, но нещо, което живо събужда интереса ми. Защото съм си кифла може би, но и защото всяка жена, която каже, че не се интересува от козметика поне малко, ми е съмнителна. И едва ли бих намерила общ език с нея.

От друга страна състоянието на бюти блоговете в българската блогосфера е… да кажем умерено трагично. Има ужасно много, може би твърде много такива блогове с претенции за нещо. А от тях едва десетки си струват четенето. Обаче лошото при тях е друго:

Първо, често пишат за едни и същи продукти, едни и същи марки и мненията се припокриват доста. Което само по себе си не е зле, защото трябва да имаш база за сравнение, все пак. ОБАЧЕ не всичко е Chanel и Shiseido, момичета. И от време навреме цялата работа мирише на чисто самохвалство, а не на опит да бъдеш полезен някому, давайки откровеното си мнение.

Второ – превземките. Просто ме боли сърцето да чета как някакъв продукт е „must-have“, великолепен, неописуем, озаряващ кожата (какво, по дяволите, значи това? 0.о)  и т.н…. Липсва ми обективност на моменти. А и истината е, че момичетата с нормална кожа могат да минат с минимално количество бяла козметика до определена възраст. Не е нужно да се цапотят със серуми, околоочни кремове и не знам какво още, поне докато не навършат 25-6. Поне това е личното ми мнение.

Трето – всички тези бюти блогове поощряват потребителската култура – купувай, купувай, купувай. Дали ти е нужно – няма значение, важното е, че изглежда добре.

Ако погледнете в шкафчето на един бюти блогър…. Всъщност няма да му стига едно шкафче, за да си побере цялата козметика и гримове 😀

И все пак, някои блогъри много добре си поддържат нещата и почти винаги ми служат за ориентир, когато ми предстои да си купувам някаква козметика. На тези хора им се възхищавам искрено, защото знам колко време и усилия отнема да поддържаш блог, да пишеш в него редовно, да обработваш и правиш хубави снимки и всичко останало,което „сериозните“ блогъри правят. Евала за това. И в никакъв случай с горните редове не омаловажавам труда и творчеството на всички тези хора.

Истината е, че дори самата аз много бих искала да започна бюти блог, но много се колебая.

От една страна смятам, че имам какво да споделя. Защото използвам продукти, за които не се пише редовно из блоговете. И защото не бих правила само и единствено ревюта. Бих писала за етиката в козметиката, за състава на различните продукти и въобще всякакви по-подробни и задълбочени неща, които ме вълнуват. Бих допринесла с нещо, пък макар и с малко.

Обаче ме спират няколко неща. Предимно липсата на време. Ако ще правя нещо такова, искам да е изпипано и искам да е консистентно, а не от дъжд на вятър, както е с този блог. Но все пак за това се иска да отделяш значителна част от деня си, усилията си, да инвестираш в техника, дизайн и какво ли още не. А честно казано, имам малко по-други приоритети, които ми крадат времето и средствата в момента.

Та така. Навярно ще си остана статичен наблюдател на този тип блогове и ще се надявам един ден блогосферата да не се изчерпва до тях и кулинарните дневници.

Човек трябва да има и guilty pleasures 🙂

 

 

 

25 неща, на които се научих преди да навърша 25

На 15 май ставам на четвърт век. Сигурно съм average за възрастта си. По всички отношения. Но все пак реших да си съставя този списък, защото някой ден ще се върна към него и ще се усмихна. А усмивките са нещо хубаво.

1. Да си подбирам думите.
2. Да знам кога си струва да се бориш и кога трябва да се откажеш.
3. Да си признавам, че имам нужда от помощ. И да моля за нея.
4. Да си признавам, когато не знам нещо. Да моля да бъда поправяна и да благодаря за това.
5. На по-голяма смиреност. Но не и на по-голямо примирение.
6. Да отличавам провокациите и да не им обръщам особено внимание.
7. Да оставям хората да си живеят според собствените разбирания, колкото и да не съм съгласна с тях.
8. Да казвам по-често „моля“, „благодаря“ и „обичам те“.
9. Да замествам негативните мисли с позитивни.
10. Да се изразявам по-простичко. И да живея по-простичко.
11. Да прилагам това, което проповядвам. И все пак да си запазвам проповядването предимно за себе си.
12. Да намирам време за нещата, които ме вълнуват и ми помагат да се развивам.
13. Да си подреждам приоритетите.
14. Да бъда начело на приоритетите си отвреме навреме.
15. Да анализирам слабостите си.
16. Да правя лазаня, кокосови палачинки и сурови торти.
17. Да се обичам. И да си знам цената.
18. Да казвам „не“ по-категорично.
19. Да си създавам врагове.
20. Да се справям с тях.
21. Да не се притеснявам постоянно за бъдещето. Все ще се нареди някак.
22. Да живея тук и сега.
23. Да приемам, че винаги има и ще има по-добри от мен във всички отношения.
24. Да се радвам на малките неща.
25. Да бъда щастлива.

Също така тази година осъзнах, че нямам нужда от подаръци, защото всичко, което някога съм искала, и от което имам нужда, вече го имам.
Дай боже всекиму.

 

Little things that make me happy

Just to remind myself…

 

The smell of a new book… Though I mostly read from my Kindle these days.

Flowers. Lilly of the valleys, peonies.

White dresses with flower prints.

When I cook something new and it turns out delicious as fuck.

Time spent with myself. Doing something unimportant, reading, taking care of myself. Just me. No baby, no husband, noone. Just me.

Time spent with my favourite people. Doing absolutely random things.

The little details in a song that seem almost impossible to spot out.

Early mornings when the air is still fresh and the sunbeams wake me up.

The sound of the sea.

The chirping of the birds.

Summer rain. Its quietness. The smell of rain afterwards.

When my cat falls asleep in my lap.

When my man surprises me with flowers, cupcakes, jewelry… or spoils me in general.

The laughter of my daughter.

Her eyes when she’s smiling.

Her tiny cheeks. And tiny hands.

Stuffed animals.

Balloons.

Cat-themed clothes, lingerie, shoes, etc.

Late night walks… Although they kind of remained in the past since the birth of Siyana.

Lego.

Pacman.

Peaches.

Fruits in general.

A man’s whisper in my ear. Uhm no, that’s actually a turn-on. I’ll write about these some other time.

Feathers on a flat surface.

Autumn leaves. The smell when they’re being burned.

The cozy feeling of being inside my warm home when it’s snowing outside.

Daydreaming.

Pools.

White sand.

And so many other things… I could go on forever.

So, you see, I have every reason to be happy.

And you too.

 

 

 

Щастието не те прави специален

Доста често срещам хора, които вярват, че са щастливи, но по такъв начин, сякаш няма други щастливи като тях.

Това е и вярно, и невярно.

От една страна човешките емоции са нещо, което няма как да бъде съпоставено, затова приемаме, че всеки изпитва щастието по различен начин, с различен интензитет.

От друга страна обаче да си убеден, че само ти от милиардите души по целия свят си щастлив точно поради определена причина… Ми се струва леко арогантно и наивно.

„Аз не съм като другите. За мен общуването с партньора е много важно“.

Помислете си за колко много хора може да се отнася това изказване.

В края на краищата се оказва, че сме различни, точно както всички останали… 🙂

Знанието, че може би има по-голямо щастие от нашето някъде там, трябва ли да ни пречи да сме щастливи?

Не.

Защото тук и сега, това е максимумът, на който сме способни.

Много философски станаха нещата.

Затова за завършек ще ви кажа, че онзи ден една добра приятелка ме попита

„Абе кво е хаштаг?“

Надявам се, че тя е щастлива и без да знае това, което зная аз или някой друг.

Не е нужно.

 

Смартфон-играчка

Преди известно време ми се наложи да отида до Хиполенд. По принцип не обичам големите вериги за детско-бебешки неща – за мен те са въплъщение на всичко нередно, свързано с „потребителското“ мислене. И този път не останах разочарована в тези си възгледи, защото очите ми ненадейно попаднаха на една играчка, която сериозно ме накара да се замисля.

Както може би се досещате, става въпрос за смартфон-играчка. „Моят първи смартфон“, предназначен за деца над 3-годишна възраст.

Онзи ден пък излизахме с едни познати, които имаха таблет, стабилно зареден с всякакви детски игри. И тогава си помислих – уау, това е много хитър начин да занимаваш детето си и да го накараш да се държи прилично в някое заведение.

Обаче сега си мисля друго.

Мисля си за всички онези деца, които виждам, забили поглед в телефоните си. Откъснали се от реалния свят, за да комуникират във виртуалния. И когато се опиташ  да ги върнеш на Земята, те отговарят вяло и слушат с половин ухо – точно като някакви постапокалиптични зомбита.

Още по-тъжното е, че не само деца го правят това. Дори понякога хващам и себе си в същата ситуация. И ми става едно такова празно и нелепо. И виновно.

Замислям се за начина, по който ще възпитаваме детето си.

Едно е ясно – няма как, а и не бива да бягаме от технологиите. Не е нужно.

Но как да стане така, че Сияна да не се превърне в поредното технологично зомби?

Вероятно отговора се таи в значението на вълшебното словосъчетание „здравословен баланс“.

Може би с личен пример трябва да й покажем, че докато си със забит нос в компа/телефона, животът просто те подминава. И не ти се случва нищо.

Доброто възпитание (както всеки го разбира за себе си) започва от нас самите – затова аз самата ще се постарая да не губя този баланс. Да съм малко повече offline.

Да не скролвам фейса, докато обядвам.

И Аспарух да не си рови в телефона, докато прекарваме време като семейство.

Offline сме по-щастливи. Поне аз, де.

И преди да купя на Сияна смартфон-играчка (ако въобще някога й купя) и таблет, ще й подаря топка. И конструктор.

ПП: Пиша всичко това, като отговор към самата мен. За да се върна, може би, някой ден, когато имам нужда от съвет и подкрепа.