Serenity

Навън вали.
Тя спи. А той я гледа.

Помръдва неволно и я събужда.

„Излъчваше такова спокойствие, докато спеше.
Serenity.“

Белите й зъби изгряват на лицето й в усмивка.
Не казва нищо, но си мисли.

Аз съм като дъжда.
Валя тихо и спокойно в съня си.

А събудя ли се – буря, гръм и трясък.

Обърна се на другата страна и пак заспа.

Музика.

 

Advertisements
Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Затлъстяването и българският бит и народопсихология

Ако ме познавате добре, или пък ме следите в социалните мрежи, може би сте забелязали, че вече от доста време се интересувам от здравословно хранене, фитнес, спорт, физиология и всичко свързано с поддържане на добра форма, различна от тази на кръга.

Пътуването ми към оптималното тегло беше едно изключително лесно и вдъхновяващо преживяване, благодарение на онлайн фитнес инструктора Румяна Илиева. Успях да сваля 30 килограма и в момента изглеждам, смея да твърдя, по-добре от всякога. Ако искате да се погрижите за себе си и да внесете малко позитивна промяна в живота си, силно препоръчвам да се свържете с тази жена.

Понеже в природата ми е заложено да съм любопитна, избрах да не се ограничавам до сляпото следване на диета и тренировъчен режим, а сама за себе си да се поинтересувам и да прочета доста неща за начина, по който функционира тялото ни, за храненето, за движението и т.н. Междувременно в процеса попаднах и на невероятната Инес Субашка, която ревностно следя, но за съжаление още нямам честта да познавам лично. Няма да крия, че голямата ми мечта е някой ден тя да ме тренира, защото на 100% съм съгласна с всичко, което изповядва като философия. Очаквам с нетърпение момента, в който ще мога да имам повече време, за да ходя в залата й.

Покрай тези две невероятни и вдъхновяващи жени животът ми много се промени. Промених се не само аз, визуално, а цялото ми усещане за света, за това, на което съм способна самата аз. Знаете, по принцип мразя да се превземам и да изричам големи думи, но в случая са напълно почувствани и изживяни и заставам зад всяка една от тях, без излишно да се превъзнасям.

Промяната ми за повечето хора е видима единствено отвън – от това как изглеждам, но за мен това е вторичен ефект на начина, по който се чувствам.

Може би освен мен самата, най-много усетиха тази промяна и най-близките за мен хора – мъжа ми и родителите ми. Няма да крия, че някои негативи от характера ми също се засилиха, но не за това искам да говоря сега. Освен личностните аспекти, се промениха и някакви елементарни неща в живота ми – като например начинът, по който си приготвям храната. И точно това май най-много не се понрави на близките ми, защото станах една мега взискателна pain in the ass в процеса.

От любимото послушно внуче, което винаги си хапваше доволно от всичко и искаше допълнително, станах едно „капризно и злоядо“ същество, което „не яде това с онова“, „готви без мазнина“ и прави какви ли не прегрешения в очите на любимите баби, чиято мисия намбар лан е да угояват своите внучета.

След дългото интро, което мисля беше заслужено, защото за първи път говоря за това нещо открито в блога си, ми се иска да подхвана точно темата за готвенето и за начина, по който то е еволюирало в българския бит през годините.

Ако си мислите, че вечно бабите са ни готвили щедри манджи със запръжка или сладкиши, жестоко се лъжете.

Истината е, че нашите баби и дядовци са водили далеч по-здравословен начин на живот и хранене, от колкото водят сега, и от колкото ние водим сега.

На пръв поглед звучи очевидно – защото едно време не е имало супермаркети, шоколадът е бил някаква огромна рядкост, а майките са били твърде заети, за да пекат мъфини (кой туй нещо, бе мойто дете?!) през ден.

Очевидно е, че качеството на храната също е било по-добро, тъй като при нейното приготвяне не са били използвани консерванти, подобрители, оцветители, е-та и други елементи от азбуката и менделеевата таблица.

Хората са се хранили буквално само с това, което сами са успявали да си набавят чрез собствена продукция и отглеждане на животни. Което само по себе си е огромна крачка напред в здравословното хранене.

Това, за което искам да говоря обаче, е свързано с начина, по който са приготвяли храната.

Един ден, докато за пореден път седях на главата на баба ми й я увещавах да не слага никаква мазнина в боба, тя ми сподели, че „едно време“ също са готвили по този начин – почти без мазнината. Че използването на олио, мас и сланина е било някаква рядкост при термалната обработка на храната и че дори и когато са се използвали, всичко се е мерело с лъжица, а не „на око“. Същото правило важи и за солта. И причината за това не е, че хората са искали да се хранят по-здравословно, а че просто олиото и солта навремето са били сравнително оскъдни ресурси в селския бит.

На пръв поглед това са съвсем малки лирически отклонения от съвременната ни диета. Обаче една лъжица олио съдържа над 100 ккал. А обикновено като мериш „на око“ изсипваш много повече. И не става въпрос просто за калории. Запържването на храната значително намалява хранителните й качества.

И какво според вас е накарало бабите ни да започнат да готвят с все повече мазнина и да пекат все повече сладкиши?

Според мен отговорът не е еднозначен, но поне една част от обяснението му се крие в нарасналия достъп до тези продукти с течение на годините. Да, всъщност е толкова просто – имаш крава = пиеш мляко. Ако можеш да си позволиш да си купуваш олио и шоколад, ще ги купуваш. Особено ако цял живот преди това си се лишавал. И сега виждаш, че олиото ти струва еди-колко-си-стотинки (вече не е стотинки, ама нали едно време всичко са мерели в стотинки), и си казваш – е сега ще му отпуснем края и ще си поживеем .Защо да готвим постно, като можем да сложим олио, да стане по-блажно, по-хубавко?

Другата голяма промяна в начина на хранене отново е свързана с нарасналия достъп и възможност хората да си позволят повече продукти. И това е чисто и просто количествата, които консумираме. Нашите дядовци и баби първо са живели в по-големи домакинства, второ са били по-бедни – тези два фактора автоматично водят до необходимостта от разумно разпределяне и ограничаване на храната, така че тя да стига за всички. Днес обаче ние не познаваме този проблем и ядем на корем, не докато си изядем порцията, а докато не ни стигне.

И може би за някои от бабите ни, които са живели особено тежко, е вид престъпление да не си хапнеш повечко, когато имаш тази възможност.

Разбира се, тази промяна не се разглежда като нещо лошо от повечето хора. Защото какво лошо може да има в това, че имаш средства и възможност да се храниш по-обилно, с по-„благи“ храни?

Със сигурност само по себе си няма нищо лошо в това. Лошото, (поздрав за феновете на Али Раза) идва от последствията. Защо според вас толкова много хора са диабетици и имат сърдечни заболявания днес, докато в миналото тези заболявания са били рядкост?

Оставям този въпрос отворен, защото отговорът му би изисквал от мен да изпиша още толкова, а текстът вече е станал достатъчно дълъг и се съмнявам, че много хора ще го изчетат докрай.

Не твърдя, че обясненията, които давам тук, са единствените възможни. Със сигурност проблемът е много по-комплексен от мисловното упражнение, което съм си направила в този текст.

Въпреки това бих се радвала, ако съм накарала поне един човек да се замисли малко и да се вдъхнови да взема по-осъзнати решения за живота си.

В крайна сметка, щом аз успях да се променя, всеки е способен. Не съм по-различна от теб, или теб.

Posted in позиция, personal, thoughts | 5 Коментари

Патология на самодоказването

Винаги съм била в постоянен rat race със себе си. Като птица с часовников механизъм (чета отново любимите неща на Мураками), която все се навива сама и сама и все не стига до момента, в който ще отлети. Поставям си нови и нови цели и когато ги постигна, удовлетворението ме навестява за известно време, след което празнотата го изяжда и следва изконният въпрос – а сега накъде? Какво мога още да постигна? Какво толкова постигнах дотук?

Това може би е хубаво качество, когато го прилагаш в разумни граници, но при мен тази мания за самодоказване и самоподобряване започва да прераства в болестно състояние.

Лошото на тази мания е, че реално не е важно какво си постигнал и дали си постигнал нещо. Важното е това „още“, което винаги наднича от ъгъла.

Опитвам се да открия корените на това. Казвам си, че така съм възпитана – че просто най-важните хора за мене винаги са смятали, че „може и още“ и по този начин не съм се научила да бъда „достатъчно“ сама за себе си.. Но е много лесно да обвинявам родителите си или когото и да било за това, което съм или не съм.

Истината е, че навярно проблема е породен от мен самата.

Но все още търся корените.

Пиша всичко това заради един сън, който ме навести днес. Сънувах се в красива, елегантна рокля, на високи токове, с прекрасна прическа, тяло, грим, с тъмно лилаво червило, което никога не бих се осмелила дори да пробвам в магазина. Сънувах се такава, каквато винаги съм искала да бъда. Вярно, чисто визуално, което е доста повърхностно, но през по-голямата част от живота ми комплексите ми са били свързани именно с визията ми. И дори в този сън, където всичко беше перфектно, пак усещах тази празнота, сякаш нещо малко, но съществено, без което пружинката не се отпуска и птичката не полита, липсваше.

Какво е то?

Не знам.

Сутринта първата ми мисъл, с която се събудих, беше – наистина ли никога няма да съм напълно доволна от себе си? Наистина ли никога няма да бъда „достатъчно“? Защото ми писна да се чувствам като хамстер във въртележка.

Може би решението е да спра да търся съвършенството и да започна да търся спокойствието. Може би съвършенството е вече тук, такова, каквото аз го разбирам за себе си, но просто думата „повече“ ми пречи да го видя.

В една книга, която четох тези дни, се казваше, че човешкият живот е като река – и че ти си всичките неща едновременно – бебето, детето, младежа, стареца – точно както реката е една и съща навсякъде, макар и различна. В този ред на мисли, навярно аз и днес съм това, което бих искала да бъда утре. Но само при условие, че активно работя в тази посока, да съм такава утре.

Или ако не съм, то поне съм това, което трябва да бъда днес, за да бъда по-добра утре.

И това ме успокоява донякъде.

Posted in cheesy, personal, thoughts | 5 Коментари

Защо не е яко да имаш големи цици

touch your elbows

Докато си лафихме с Аспарух в скайп изникна темата за големите цици и се почудих как така досега не съм написала пост за това, при положение, че големият бюст е една от основните характеристики, с които ме запомнят хората. Някои са известни с „оная с големия нос“ или „оная дебелата“, а мене всички ме познават като „оная с големите цици“.

Винаги ми е било чудно защо жените си слагат още и още силикон, за мен това е някакъв вид мазохизъм. Но предполагам всеки иска това, което няма.

На мен примерно ми се иска да имах малки цици.

Не че не си харесвам тези. С времето им свикнах и се научих да се обичам такава, каквато съм. Обаче това да имаш големи гърди си носи своите недостатъци, които понякога надделяват позитивите.

Но първо да почнем с позитивната страна на големия бюст.

– Хубаво ти стоят дрехите – имаш с какво да ги напълниш и не е нужно да носиш къси поли и деколте до пъпа, за да изглеждаш секси. Щото просто си изглеждаш секси.

– Привличаш вниманието на мъжете… макар че това за мен е по-скоро негатив, но да кажем че за масовата жена е ОК да се радва на вниманието на мъжете.

– Имаш още един повод за добро самочувствие.

И май са това положителните страни, които аз виждам.

Негативите, поне според мен, са доста повече.

Не можеш да носиш всякакви дрехи – примерно полотата стоят абсурдно, а да си намериш риза, която да се закопчава и да стои ок, е голямо предизвикателство. Освен това сутиените за големи гърди са рядкост, макар че напоследък се радваме на качествено бельо за всякакви размери в лицето на Bra Clinic.

– Недостатъците от гледна точка на здравето също са големи – пищните бюстове водят до проблеми с гръбнака, изкривявания и деформации, а и спират да изглеждат добре щом прехвърлиш 35-40 години. Гравитация, кво да я правиш.

Големите гърди правят спането по корем трудна задача. То не че е особено полезно да се спи в тази поза, но все пак.

– Лично за мен обаче, най-големият недостатък на големия бюст е вниманието, което получавам заради него. Не обичам да се набивам на очи, ама няма как. Освен това погледите и коментарите, които чувам зад гърба си, а понякога и право в лицето си, ме карат да се чувствам омерзена, като единствено едно парче месо, сексуален обект, който не е ценен с нищо друго. Има определени предразсъдъци, свързани с това да имаш големи цици. Те също са ми неприятни. Например ти се налага един изкуствен имидж на секс бомба, а пък ти може да си си скромно момиче, което въобще няма амбиции да се превръща в такава. Както се казва, иди доказвай че нямаш сестра.

Но това, както се казва, са само „големите“ проблеми. Има редица ежедневни малки неща, които също са кофти. Даже ако напишете в жужъл „Busty Girl Problems“ ще ви излезе поредица от комикси по темата. Всъщност картинката за този пост пак е от нея.

Абе не знам. Големите цици са като малките деца- хубаво е да ги гледаш отстрани, но ако са твои – тежко и горко ти.

Posted in Uncategorized | 2 Коментари

На ‘на :)

Точно на този ден преди една година станах майка за първи и надявам се, не за последен път. Сияна е най-малкият човек в живота ми, но и най-голямата радост в него, най-голямата причина, най-важният смисъл. Освен че много я обичам, адски много се страхувам за нея. Страхувам се за хиляди неща, които едва ли някога ще се случат. Но не мога да се стърпя – гледайки я докато спи, тя изглежда толкова невинна, толкова крехка, толкова мъничка и нежна… как да не се страхуваш за едно такова създание? Предполагам това е част от това да бъдеш майка.

Не обичам да се превъзнасям. Жените, които се държат за корема, докато са бременни, и го галят, са същите онези жени, които изпитват катарзис при раждането и после не спират да повтарят как майчинството е обърнало живота им на 180 градуса и едва ли не са получили просвещение. Тези жени са ми смешни и не мога да се асоциирам с тях.

Определям себе си като земен човек и подобни откровения предизвикват единствено едно критично повдигане на лявата ми вежда..

Да, и моят живот се промени, но това е нещо нормално. Минах през страшни трудности след раждането, почти щях да изгубя себе си, но оцелях. И какво от това?

Сияна е тук и това е най-важното. Сияна вече е малко човече на една годинка.

Пожелавам й да е здрава, лъчезарната й усмивка никога да не угасва, любопитството й да не стихва, а прекрасните й сини очи да виждат само красотата на света около нея. Пожелавам й да бъде като името си – да сияе от щастие, топлина и добрина и да озарява хората около себе си с това сияние.

Но преди всичко останало, нека все пак е здрава. Наистина нищо друго няма по-голямо значение за мен. Защото всеки ден виждам и чувам истории на болни деца и техните родители и…ми се къса сърцето.

Но хайде, няма да помрачавам този прекрасен ден с подобни мисли.

Сега отивам да духна свещичката върху тортата на Сиси, да я снимам в прекрасната й рокля на цветя и да я целуна.

А утре… Утре малката Сияна ще е шаферка на сватбата на мама и тати 🙂

сиси 1 рд

Posted in Нора и бебе, personal | 5 Коментари

My vow

рисунка: Петя Константинова

art: Петя Константинова

„Едно време“ беше толкова отдавна, че сякаш въобще не е било.
Не си спомням живота без теб. Не ми трябва, не искам.

Казват, че всеки може да готви.
Но за да е наистина вкусно, трябва магия.

Ама на мен не ми трябва магия,
а причина.

И тази причина си ти.

И всеки път, в който си сипваш двойна порция. И хем те гледам с укор, защото знам, че ще напълнееш. Хем ти се радвам, защото знам, че ти е вкусно.

И че вкусното ти го правя аз.

И това ми стига.

Това е щастието за мен.

Обичам те.
Дай ми името си.

Posted in Uncategorized | има 1 коментар

А едно време зубърите бяха смотани

Nerd (adjective: nerdy) is a descriptive term, often used pejoratively, indicating that a person is overly intellectual, obsessive, or socially impaired. They may spend inordinate amounts of time on unpopular, obscure, or non-mainstream activities, which are generally either highly technical or relating to topics of fiction or fantasy, to the exclusion of more mainstream activities.[1][2][3] Additionally, many nerds are described as being shy, quirky, and unattractive,[4] and may have difficulty participating in, or even following, sports. Though originally derogatory, „Nerd“ is a stereotypical term, but as with other pejoratives, it has been reclaimed and redefined by some as a term of pride and group identity.

Цитат: Wikipedia

<rant>

Днес отделям малко време да пиша за нещо, което наистина ме дразни адски. Всеки път, щом видя някой да се самопрокламира за nerd, откачам. Защото просто НЕ СТЕ нърдове, ако сами се обявявате за такива.

Защото използването на тази дума се е превърнало в тренд, в нещо супермодерно, дъвка за устата, която след всяка изнасилена употреба губи все повече смисъла си. Както виждате в дефиницията, думата се използва в отрицателен смисъл. Следователно е адски нелогично да се гордеете с тва, че уж сте нърдове, каквито, пак казвам, не сте.

Манията към тази дума произлиза от хипстърията и от модерността на това да си различен, неповторим, да се открояваш от останалите. А с кво друго да се открояваш в една овча страна освен с тва, че си нърд? Малко е тъжно, да. А едно време зубърите бяха смотани… Не че тва не е тъжно, де.

Само че тва, че си падаш по някакви попкултурни феномени, лишени от консистенция и дълбочина, не те прави нърд. Визирам комикси, анимационни сериали, ретро видеоигри, филми и т.н. Не стига просто да си падаш по тези неща, за да можеш да минеш за нърд. Трябва да си вманиачен по тях до степен, в която знаеш някакви потресаващи детайли около тях. Ето това те прави нърд. А някак си ми е адски трудно да повярвам, че дори 1/3 от хората (предимно жени, между другото, но на това ше се спра след малко), които срамежливо-гордо заявяват „I’m such a nerd“ пред фейсбук аудиторията си, са наистина такива.

И като казах, че тази магария я правят предимно жени. Този феномен също е тъжен. Има малко феминистки привкус.  Според мен това е някакъв опит да се самодокажеш и да излезеш от стереотипа на жената-кифла, който си мислиш, че другите са ти наложили. Затова си казваш – абе, аз май такова съм нърд, щото обичам да чета „physics for dummies“ книги и да гледам Family Guy.

Епа, не си.

Ама споко, няма нищо лошо в тва. Уверявам те.

</rant>

Posted in Uncategorized | 2 Коментари