Всяка година, за добро или лошо, българските висши учебни заведения бълват десетки хиляди бакалаври. Някои от тях вече имат работа и са твърдо решени да градят кариера. Други решават да запишат магистратура… и след година и половина (или по-рано) се изправят пред същия въпрос, пред който стои мнозинството завършили – АМИ СЕГА?!
Хората не мислят много за тези неща в първи курс. И защо ли? Вече са приети в университета, гимназията е зад тях, пичове са отвсякъде. Ама в един момент осъзнаваш, че си студент последен курс и земята под теб се разтваря. Как минаха тези години, какво се случи? И сега какво ще правя? Паника, шок и ужас. Не знам де, поне аз така се чувствам, нищо че още не съм четвърти курс. Защо се чувствам така?
Защото знам, че нищо не знам. Знанията, които съм получила и ще получа в университета, поне за моята специалност, са една обемна и идеализирана теория, която рядко върви ръка за ръка с практиката. Колкото и да се старая, да уча и да посещавам лекции, това няма да ме дари с необходимия опит да се справям с реални ситуации. Хубаво, казвате. Има стажантски програми. Ама съотношението практика-теория дори в тях е направо плачевно. Защо? Защото обикновено стажантите са „онези младоци, които само се пречкат и само задават въпроси“ и „я им дай нещо да четат там, да не ни пречат да си вършим работата“. Тъжно, но факт. Била съм на достатъчно стажове, предстои ми да бъда и на още и не очаквам нещо по-различно. След това следва работата. За разлика от повечето хора на моята възраст, аз далеч не се залъгвам, че на 25 години ще жъна кариерни успехи, ще съм мениджърка във водеща компания и всякакви такива подобни. Първо, защото знам, че опитът, който се изисква за ръководна позиция, не се придобива с едно щракване на пръсти. Искат се години тежко бачкане (поне в моя случай, защото аз съм копач, а не летец (МАМКА ВИ!)) за да придобиеш необходимата квалификация. Второ защото нямам връзки и всичко, което някога ще постигна, ще го дължа на себе си (и по-точно на МОЗЪКА си, а не на това, което е между краката ми (строг принцип*))
Следователно ми трябва някаква хем добре платена, хем прилична работа, хем такава, която да отговаря на способностите ми (а вече изяснихме, че аз нямам реален практически опит и всичко, което знам е на теория… и въобще не е сигурно дали знам как да я прилагам тази теория….). И колкото повече се ровя по обяви насам-натам, толкова повече стигам до убеждението, че ТАКОВА ЖИВОТНО НЕМА. НИЛ. НУЛА. ЗЕРО. НЕ-МА. Това означава, че или трябва да се примиря с някаква мизерна заплата, или да работя някаква изпълнителна длъжност без експертни/ръководни функциии (е тогава за к’во съм се мъчила (то пък едно мъчение…) четири години в унито, да го ева?!), или да бъда безработна, или да поема някаква прилична и добре платена длъжност, която обаче не е по силите ми и ме скапва всеки ден. Разбира се, това би било само в началото и в последствие бих се ошлайфала и бих го преодоляла, ама струва ли си такъв стрес? Предполагам, че си струва. Ох, голяма теория на конспирациите му спретнах, няма що.
И си седя аз и си мисля. И направо не знам какво ще правя. Студентските години са най-хубавите, така е. Защото още можеш да си позволиш да не правиш нищо с живота си. Обаче след това…
Казвам всичко това, защото съм убедена, че аз не съм единственият човек, който го мисли. Причината за цялата тази ситуация, разбира се, е самото висше образование, което е по-скоро теоретично, от колкото практично и, ако съдим по един средностатистически студент, то далеч не подготвя бъдещи професионалисти, а дезориентирани млади хора, които идея си нямат какво ще правят с цялото това знание, което собственоръчно и доброволно са си забили в главите. Може би нещата щяха да бъдат по-различни, ако се отдаваше по-голямо значение на стажовете, ако се организираха повече Job Fairs, ако знанията бяха актуализирани според потребностите на днешните работодатели… Ако, ако, ако…
Причината е може би и в това, че има хора като мен, които са крайно обезверени и песимистично настроени към своето бъдеще и знаят, че колкото и да се борят, няма смисъл, защото блатото пак ще ги погълне, но въпреки всичко това не спират да се борят… докато един ден…
Нямам сили за подобаващ финал. Нямам сили да предложа решение. А има ли въобще такова?
*Знам, че в момента съм млада и има хора, които ще започнат да ми обясняват, че с времето ще пречупя принципите си само и само за да оцелея… но към момента само като си представя подобна алтернатива ми се повръща. This is just not me.
Нора без захар. 