Седем

Преди точно седем години си стояхме в Hamachi на едно от първите тбб-та, както си стоим и сега, и хапвахме суши, както правим и сега. И ти пак ме гледаше в деколтето, както ме гледаш сега. Хубаво нещо са дежа-вютата, които сами си устройваме.

Седем години е достатъчно време човек да порасне, или не съвсем. Или поне да се промени до неузнаваемост, или не съвсем.

Благодаря ти, че ме търпиш такава, каквато съм. Често се съмнявам, че някой друг би могъл.

Благодаря ти за всички хубави места, филми и книги, които ми показа. Че ме научи на самоуважение, на себеотстояване. На гордост. Че ме научи как да бъда жена. Че ме направи жена.

Благодаря ти, че си баща на Сияна. И то не само по документи. Че се обръщаш към нея с най-милото и любящо „детко“, което съм чувала.

Благодаря ти че не гледаше уплашено като мен, когато разбрахме, че тя идва.

Благодаря ти за миговете след като тя дойде, когато почти бях изгубила себе си.

За всички гадни спомени от болници, които са една идея по-малко гадни заради теб.

И макар че се шегуваме с „обичам те, но не мога да те понасям“. Благодаря ти, че все пак можеш.

Никой не може да ни отнеме всичко това. Всичките седем. И дълбоко вярвам, че никой друг не може да ми даде нещо дори една седма близко до това, което ми даде ти.

Нека има още много по седем.

Равносметка на един скучен човек, който винаги бърза да живее

Този от заглавието съм аз.

Обикновено хората си правят равносметки на рождения си ден или по Коледа. Аз реших да направя тази равносметка на втория рожден ден на дъщеря си, щото пак се брои за празник, но всъщност е по повод на един текст, който четох, и който ме накара да се замисля.

Аз съм релативно скучен човек, със средностатистически живот. От малкото съм, които имат щастието да работят точно това, което искат, да  бъдат щастливо омъжени за точно този, когото искат – и той да е прекрасен.. И въобще живота ми е супер як, въпреки че този абзац започна по кофти начин.

Просто живея с едно или две десетилетия напред. Поне така го чувствам. Когато се огледам наоколо, виждам че повечето ми приятели на моите години все още се лутат. Или в личен план, или не знаят какво им се работи, или са склонни да правят твърде много компромиси със себе си и средата, или са цялостно неориентирани.

Всъщност това не ме кара да се чувствам по-добре. На някакво по-високо стъпало. Малко им завиждам даже на тези хора, защото от тях се очаква на 25-30 да правят това, което правят и никой не ги съди. И си живеят добре като цяло, защото пробват много неща, грешат много и научават много.

Аз също прекарах един такъв период, който беше доста интензивен и приключи относително бързо. Някъде около 22-рата ми година. Или хайде 23-тата от сила.

Споменах че поводът за този размисъл е един текст на една моя позната, която преди няколко месеца е изкарала една луда вечер пълна с кокаин, секс, алкохол, парти и всичко останало… Моята позната е две години по-голяма от мен.

Междувременно се сещам за едно старо гадже, което ми праща дикпикове през месец, който е почти на 30, има си сериозна приятелка, няма си сериозна работа и търси сериозен начин да ми влезе отново в гащите.  Иване, няма да се случи, примири се.

И ми става готино за тези хора, защото  когато погледнат напред, след 10-20 години, те може би виждат някаква подобрена версия на себе си.

Аз като погледна след 10-20 години напред, не виждам нищо. И това ме плаши. За мен 10-20 години са безумно много време и подозирам, че в този период, в който всички останали ще са намерили посока, цел и спокойствие и ще са релативно скучни и улегнали, аз ще изперколясам тотално и пак ще бъда някакъв поколенчески outcast,  насадил се на пачи яйца.

Това да бъда това, което искам и да правя това, което искам е прекрасно, но то създава едно фалшиво спокойствие и ме лишава от перспектива.

И сега започвам да се питам. Какво искам да бъда след 10-20 години?

Все пак, трябва да знам. Най-малкото защото за да постигнеш нещо, трябва да знаеш точно какво искаш да постигнеш.

Винаги съм си представяла, че на 35-40 години ще бъда некво шефче. Ама сега се замислям дали си струва? Не искам да съм шефче заради това да бъда шефче.

Ще ми се занимава ли с HR след още 15 години?

А ако  не – какво ще правя?

Второ дете? Кога? Дали?

За бога, ще направя ли плочки на корема?

Евър?

Ще науча ли втори език? Това с испанския дето съм го писала в сиви-то си не се брои.

Ще обиколя ли света?

Искам ли ги тези неща?

А може би и аз се лутам?

Може би ме е страх да се целя към нещо различно, да изляза от зоната на комфорта, и да назова това, което наистина АМА НАИСТИНА искам, защото е твърде амбициозно?

(хинт: it has to do with global domination :D)

Може би главата ми е залепена за задника и затова не виждам напред?

Shit.

Намирисва ми на поредната криза на идентичността.

Но понеже това съм аз, и тя ще се случи по план, който ще бъде преизпълнен с няколко години напред.

Не щото съм машина. И правя нещо по-добро.

А просто защото винаги бързам да живея, да  не изпусна нещо важно и хубаво, което да ми се случи… И точно така пропускам най-много.

Вече няма жени като баба ми

Ако баба Пека още беше жива, днес, на първи май, щяхме да отпразнуваме рождения й ден. Кой подред ще ви излъжа – дали деведесет и шестия, или и седмия… Точната цифра май не я знаеше дори самата ми баба.

Баба почина преди 3 години, в един неприятен и студен януарски ден, което се превърна в още една причина да мразя зимата. За съжаление не бях до нея в този момент, тъй като още бях студентка и ме чакаха изпити. Но бях с нея в моментите преди това, когато болката й вече беше почти непреодолима. Аз, леля ми (дъщеря й), баща ми и една от братовчедките ми бяхме хората, които се грижеха за нея най-усилено в тези последни мигове.

Дори тогава, когато болката в износената й тазобедрена става причиняваше нечовешки страдания, тя не спря да бъде крепящ елемент за цялото ни семейство и да управлява дома и бита си, макар и вече само с наставления. Тя допоследно отказваше чужда помощ и се примиряваше с нея само когато наистина вече не можеше.

Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че съм много закъсняла с тази изповед и думи на благодарност към нея. Истината е, че докато бях тийнейджърка, отношенията ми с нея не бяха никак розови. Чак накрая, след като се запознахме с Аспарух и след като го запознах със семейството си и баба ми остана във възторг от него, чак тогава с нея започнахме да имаме здравословни и топли отношения, които аз истински да ценя.

Всъщност Аспарух може би беше човекът, който плака най-много на нейното погребение. Аз някак си бях вцепенена и сълзите си ги изплаках в безсъните нощи, в които я слушах как не може да спи от болка от съседната стая и в които знаех, че вече всичко е въпрос на време. Баба ми наистина харесваше Аспарух и връзката ми с него за нея сякаш беше знак, че не всичко е съвсем изгубено при мен. И въпреки, че имаше пра-пра внуци, се надяваше изключително много да доживее да види моето дете. Е, не успя.

Сълзите ми напират докато пиша това, защото ми е мъчно за нея. Още повече ми е мъчно, че Сияна никога няма да я познава такава, каквато аз я открих в последните години от живота й.

Баба ми беше невероятна жена. От жените, които вече „не ги правят такива“. Тя беше силна, жилава, корава като камък. Не изпускаше нещата от контрол. И въпреки че имаше много мъже в къщата, тя беше тази, която държеше всички заедно и нещата бяха под контрол в нейни ръце. Обичах да я бъзикам, че е свекърва, защото имаше точно определен начин за правене на всяко нещо, и дори и да го правиш по нейния начин за стотен път, тя не спираше да дава акъл и напътствия. Това ме изкарваше извън нерви. Но сега се връщам с усмивка към тези спомени, защото знам, че тази черта е характерна за цялото ми семейство – и за баща ми, а и за мен самата.

Неслучайно баба е родена на празника на труда. Целият си живот тя прекара в работа. Не се спря дори накрая – допоследно шъташе из къщата въпреки че всички й се карахме и се опитвахме да я отменим. Отгледала е три деца, шест внука, радвала се е на още повече правнуци. Никога не я чух (или поне нямам спомен) да се оплаква, че работата й е много, че не издържа на цялото напрежение, че някой я ядосва.

Дори когато аз бях виновната в споровете ни с нея, винаги тя правеше първата крачка към сдобряване, колкото и недодялана да беше тя понякога. Тя беше такъв човек, че колкото и обидена е и да се сърди на някого, не можеше да си позволи отношенията й с него да отиват по дяволите.

Така я помня. И й се възхищавам. Иска ми се да можех да й кажа всичко това на живо, докато държа ръката й.

Имам нужда от нея, която в определени моменти се проявява особено силно. Просто за да знам, че в семейството ми има още една супержена, която вярва, че може. Която държи нещата в свои ръце. Може би това е свързано с моментите, в които се усещам безсилна да се справя сама с всичко. Уж животът ми е много по-лесен, от колкото е бил нейния, и въпреки всичко на моменти изпушвам. И в тези моменти ми се иска да я имаше нея, за да ми покаже с безпощадната си критичност, че трябва да се стегна и да спра да мрънкам и отново да се взема в ръце. Сега тази задача си е лично моя, пък и знам че е глупаво да разчиташ някой друг да те кик-стартва.

Често я сънувам. В сънищата ми тя е винаги такава, каквато я помня. И това никой не може да ми го отнеме. Надявам се по-добрата част от нея да продължи да живее в наследниците й, в това число и в мен.

Благодаря ти, бабо.

Благодаря и на всички останали жени в семейството ми – на майка ми, на леля ми, на кръстница ми, на братовчедките ми. Осъзнавам, че съм голяма късметлийка, защото съм израснала сред много силни и независими женски фигури, които са били пример за мен. Най-доброто, на което мога да се надявам, е че и аз ще бъда позитивен пример за детето си. Че няма да съм просто идеализиран образ на майка, а наистина ще бъда силна и независима в моментите, в които най-много имам нужда от това.
***

Извинявам се ако на някой му се е сторило прекалено лично това, което написах. Благодаря все пак че стигнахте до края на този текст. Той не беше за вас, беше за мен.

На вас мога да кажа само това – действайте, докато е време. Не чакайте да кажете „благодаря“ и „обичам те“ на хората, които са важни за вас, защото можете да ги изпуснете. Кажете им го сега, веднага. Винаги е подходящ момент да го направите. Не струва нищо, а значи всичко.

Позитивната и негативната (фитнес) мотивация

Ако се опитвате да влезете във форма, или да поддържате вече постигнатите резултати, понякога действа зареждащо да четете за други хора като вас и как те се справят. Ако не обичате да четете, има много фитспо (fit inspiration -> fitspiration -> fitspo) блогове с картинки и кратки послания, които действат по същия начин.

Аз лично следвам около 50 такива в тъмблър. От там получавам идеи как да разнообразявам храненето си, тренировките си и мотивация да стана от стола и да се раздвижа. В началото, когато тъкмо започвах с тренировките, ми действаше много нахъсващо да гледам снимки на млади момичета и момчета в добра форма. Не защото искам да съм като тях, а защото те са доказателство, че пътят, по който съм тръгнала, е верен. И че усилията винаги се възнаграждават.

След няколко месеца спрях постепенно да чета такива блогове, защото нямах повече нужда от външна мотивация. Мотивацията да се чувствам и изглеждам добре започва да идва от само себе си в мен, когато почувствах първите подобрения в здравето си, в силата и издръжливостта си.

Да чуваш „изглеждаш много добре“ отвсякъде е хубаво и ме ласкае. В началото започнах да тренирам и да се храня с тази идея – само за да изглеждам по-добре. Но всъщност визията е само отражение на това как се чувстваш и колко си здрав. Постепенно за мен стана много по-важно не да изглеждам добре, а да бъда здрава, силна, да вървя напред и да постигам все повече не само в тренировките, а и по принцип. Визията е просто страничен ефект от усилията за постигането на тези неща.

Казвам всичко това не за да се хваля, не за да се опитам да нахъсам някой или да се правя на много велика и над нещата – казвам го, защото за мен е много важно че мотивацията, която имам, идва от положителни емоции и нагласи.

Днес много ми се иска да поговоря именно за това.

И тук не става въпрос само за мотивацията при тренировките, отслабването и влизането във форма. Това, което бих искала да споделя, се  отнася до мотивацията за върешене на каквото и да било – дори да седнете и да прочетете този текст до края.

Много ми се иска все повече хора да разберат, че мотивацията, която има за корен презрението към себе си и към другите, усещането за превъзходство, самоомразата и всякакви такива негативни емоции и усешания, в дългосрочен план не е добра за тях. Да – тя пак е мотивация, и пак ще ви накара да станете и да се размърдате… Но в дългосрочен план негативните чувства, които я захранват, няма да затихнат, каквото и да постигнете. А това е рецепта за бърнаут и влизане в rat race със самия себе си.

В туитър има цял хаштаг, посветен на публичното заклеймяване на дебелите хора. Ако се разровите в него, може да видите как не един или двама потребителя са благодарни на омразата към дебелите хора за това, че ги поддържа мотивирани да се хранят добре и да тренират?! Само на мен ли това ми звучи адски абсурдно и грозно?! Надявам се, че не…

Shout out to #fatpeoplehate for keeping me motivated! Helping me curb my feedings. Heh sometimes you need to hate yourself enough to change.

— dead (@cloudy_aftrnoon) April 20, 2015

Ако основната храна за мотивацията ви е омразата и презрението, колкото повече постигате, толкова повече ще се засилват и тези усещания, докато накрая не станете токсични за себе си и хората около вас.

Освен това, всеки добър треньор ще ви каже, че за да стартирате трайна и позитивна промяна, трябва първо да се приемете такива, каквито сте, и да се научите да се обичате и харесвате. Не звучи като нещо, които привържениците на #fatpeoplehate биха възприели като философия, нали?

Всъщност ако харесваш себе си въпреки коремчето и целулита, няма да имаш никакъв проблем да излезеш на плажа, без да си покрит с много дрехи. И няма да ти пука.

Подобни картинки като тази тук се опитват да копаят в чувството ни за вина и самопрезрение, да създават срам от това, че показваш тялото си на плажа. За мен тези емоции противоречат на здравословната мотивация и здравословния начин на живот като цяло и в крайна сметка водят до постигане в най-добрия случай на малко, а в най-лошия – на обратното.

Да се сравняваш с другите също не е добра идея и източник за мотивация.

Днес попаднах на това послание и просто побеснях. Не е правилно да се разсъждава по този начин, защото първо – хората са различни като възможности, потенциал и здравословно състояние (някои примерно имат заболявания, които не им позволяват определен тип тренировки); второ – не можеш да очакваш един начинаещ, който за втори път отива да тренира, да прави толкова клекове с толкова голяма тежест, колкото човек, трениращ от години. Просто не е реалистично.

Сляпото вярване и уповаване на подобни послания може да ви докара в най-добрия случай сериозни разочарования, а в най-лошия – сериозни травми.

Единственият човек, с когото би трябвало да се съревновавате, сте вие самите. Важното е да се стараете да подобрявате собствените си, а не нечии други резултати. Така ще ставате все по-силни и по-добри от това, което сте били преди. Докато накрая осъзнаете, че няма нужда да сте като някой друг, защото се чувствате перфектно в собствената си кожа.

Това от къде идва мотивацията ви всъщност е плод на малко усилия, но води до големи промени в начина, по който се чувствате и постиженията ви. Ако днес, когато отивате да тренирате, си кажете „хайде, ставай, за да бъдеш по-здрав/а, силен/а и красив/а“, вместо „хайде, кюфте такова, вечно ли ще бъдеш дебел/а?“, ще имате сила да го направите и утре и да продължите да го правите и занапред.

Да. Знам. Различните хора се мотивират от различни неща. Но няма сила, която да ме убеди, че „НЕ МОЖЕШ. НЕ СТАВАШ!“ звучи по-мотивиращо от „ТИ МОЖЕШ! СУПЕР СИ!“

Всъщност, както гласи една много мъдра мисъл – независимо от това дали мислиш че можеш, или че не можеш – прав си и в двата случая.

Затова ви призовавам да мислите позитивно за себе си и да вярвате, че можете. Защото е така 🙂

Хигиена на отношенията в социалните мрежи

Първо се извинявам за начина, по който звучи заглавието на този пост, защото напълно съм наясно, че на пръв поглед изглежда като някакъв хибрид между соц наръчник за младата домакиня, лайфкоучинг и сошал медия-гуруинг – и трите са неща, по които не си падам и които се старая да избягвам умишлено.

Но когато се замислих, основата на това, което искам да ви кажа, е именно това – как да поддържаме отношенията си в социалните мрежи чисти, в здравословни за всички граници. Не давам гаранция, че това, което казвам, е правилно и е нещо, с което ще се чувствате комфортно, но за мен работи. И за това го споделям.

Ще ми се да се огранича до социалните мрежи, а не до отношенията по принцип, по няколко причини:

– По-лесно е да говориш за един-единствен сегмент от отношенията между хората;
– Това е една първа и сравнително малка крачка, която може, при добро желание, да прерасне в нещо повече, в цялостна визия и нагласа за нещата; И
– Голяма част от комуникацията ни така или иначе вече е пренесена в социалните мрежи.

Всъщност в основата си всичко е съвсем просто.

Ако не искате да изглеждате като страхливци и емоционално нестабилни кифли, просто се старайте да си решавате проблемите с хората лично.

Всичките ми приятели и последователи НЯМА нужда да разбират за проблема, който имам с един от тях. Това е водещият принцип при мен.

– Ако не ме кефи съдържанието, което споделя някой, просто спирам да го следвам.
– Ако не ме кефи дадено негово мнение и коментар, просто казвам защо. Ако дискусията се разгорещи и тръгва да прераства в скандал, я пренасям на лично съобщение. Няма нужда да му флудя поста с аргументи, размиващи основната тема на разговора.
– Ако някой е направил нещо, което ме е разочаровало и обидило по някакъв начин, разрешавам проблема си лично с него. С много малки изключения – без да го соля анонимно в туитър и фейсбук.
– Ако по някаква причина не мога да се самоконтролирам, емоциите вземат превес и пусна някакъв язвителен пасивно-агресивен коментар – гледам да го изтрия максимално бързо.
– Ако нямам топки или просто преценя, че не си струва да му го кажа лично, защото това ще предизвика излишен спор или влошаване на отношенията – просто не си отварям устата.

Това е. Толкова е просто.
Почти като тази до болка предъвквана картинка:

И все пак всеки ден виждам как супер много хора го правят.

И ги разбирам. Не е лесно да бъдеш прям с хората, особено ако много държиш на тях и не искаш да се конфронтираш. Мислим си, че е по-лесно и облекчаващо просто да си го „излеем“ без адресат някъде и то ще остане забравено, скоро ще потъне в таймлайна и дотам.

Но всъщност не е по-лесно.
Това ни кара да изглеждаме като мрънкачи, които не са способни да управляват ефективно отношенията си с хората. Освен това ни кара да изглеждаме нестабилни и уязвими.

Ако държите на имиджа си в нета, или просто не искате да губите последователи заради безкрайния поток пасивна агресия от ваша страна – просто се опитайте да спрете.

В началото ми беше трудно, защото подобна „хигиена“ изисква голяма степен самонаблюдение и самоконтрол. Но в момента, в който развих преценка за това дали си струва да се конфронтирам с някой лично, дали си струва да хейтя пасивно-агресивно, или просто е най-добре да махна с ръка и да премина нататък, самата аз станах много по-спокойна и дзен. И нещата, които ме дразнеха преди, вече просто са meh.
Толкова е просто. И не е нищо ново. Сигурна съм, че сте чували вече тези неща поне от две различни неща. И все пак – защо продължаваме да го правим? Пасивната агресия не решава проблема по същество, тя е само временен отдушник.

Бъдете искрени. Бъдете прями. Със себе си и другите. Правете разлика между искреност и арогантност. Не е лесно, но си струва.

Къде бях миналата събота – Пролетен базар на българското сирене

С настъпването на пролетта идват все хубави неща – рожденият ми ден, около който вече има цели три събития, на които искам да присъствам (но за тях – друг път); нови възможности за спорт на открито и по-активен начин на живот… Абе въобще – идилия.

Миналата събота ми се случи първото такова пролетно събитие, организирано от винения магазин Vino Orenda , заедно с harmonica, bg.bakalia и магазин МезеТо.

Както може да се сетите от заглавието на поста ми, беше свързано с хубави български сирена, кашкавали и млечни продукти от локални малки производители.

Обаче имаше и вино. Оренда представиха освен всичко останало две нови розета – Kolibri Rose Mavrud 2014 MANASTIRА и Middle Forest Rose 2014 MANASTIRA . Да си призная, първото не ме грабна особено, но от второто се сдобихме с една бутилка, защото имаше невероятен аромат.

Всъщност за първи път стъпвам във Vino Orenda, но бях много приятно изненадана от богатата селекция български (и не само) вина и вниманието, което ни обърнаха, стараейки се да отговорят на предпочитанията ни.

От сирената си закупих две на БГ Бакалия – едното  от 100% краве мляко (държа на качеството заради Сияна), а другото беше по-скоро кашкавал с пикантни подправки – идеален придружител на хубава чаша вино.

Ако сте фенове на по-мекото сирене, определено бих препоръчала това на Harmonica. Освен това правят много хубав ябълков сайдер, който също имахме възможността да опитаме.

Много благодаря на Сашо от BG Bakalia за поканата. За Бакалията от дълго време се каня да напиша отделен пост, тъй като съм един от първите (и редовни) клиенти и има защо. Но… всичко с времето си 🙂

 

Може би тук е мястото и да съобщя, че планирам по-трайно завръщане към писането и поддържането на този блог. То е част от едно цялостно завръщане към нещата, които наистина обичам да правя. Писането е едно от тях. А за останалите – ще четете тук.

Наздраве!

 

 

 

Минавам за бързо и съвсем за малко…

Понеже днес ми напомниха, че имам блог, и че този блог някога…НЯКОГА… е бил четен от хора в ИнтернеД (уаааау) , които НЕ познавам и не са ми близки и приятели… Благодаря за напомнянето, между другото.

Та…

Бях тръгнала да пиша нещо тук, но по някаква странна причина то се затри. Защото тъпия уърдпрес се е ъпдейтнал и не знам кво се случва вече и просто … да.  МУУУСАААА.

Kакто и да е, може би така е трябвало да стане, защото бях започнала да ставам твърде обстоятелствена и твърде искрена за твърде лични и интимни неща, за които така или иначе никой не го ебе.  Което преди не ми е било проблем, но вече усещам, че не е моето нещо. Явно съм пораснала и съм станала скучна и уравновесена. И по-спокойна.

Днес даже докато си вървяхме из мизерния подлез на СУ Аспарух ме погледна с едно такова усмихнато възхищение и каза: „Излъчваш една небрежна и спокойна увереност, и не знам дали това е от скоро или винаги си я излчъвала и дали заради това те обичам“.

Аз го погледнах и се усмихнах.  И му рекох: That’s what I was going for.

Да знаеш кога са се случили или са започнали да се случват някои неща е излишна подробност. Важното е че се случват.

Дали с книги за самопомощ, семинари на Кобилки и Кобилкини, или с търпението, обожанието и обичта на един или двама мъже.  Но се случват.

Сега ще ме прощавате, но спирам, защото Сияна започва да ме motorboat-ва.

Нали ви казах, че съм замалко.

ПП – Разделите са трудно нещо.  Не ги препоръчвам. Малко ни в клин, ни в ръкав звучи, но аз се разбирам.

 

 

Serenity

Навън вали.
Тя спи. А той я гледа.

Помръдва неволно и я събужда.

„Излъчваше такова спокойствие, докато спеше.
Serenity.“

Белите й зъби изгряват на лицето й в усмивка.
Не казва нищо, но си мисли.

Аз съм като дъжда.
Валя тихо и спокойно в съня си.

А събудя ли се – буря, гръм и трясък.

Обърна се на другата страна и пак заспа.

Музика.

 

Затлъстяването и българският бит и народопсихология

Ако ме познавате добре, или пък ме следите в социалните мрежи, може би сте забелязали, че вече от доста време се интересувам от здравословно хранене, фитнес, спорт, физиология и всичко свързано с поддържане на добра форма, различна от тази на кръга.

Пътуването ми към оптималното тегло беше едно изключително лесно и вдъхновяващо преживяване, благодарение на онлайн фитнес инструктора Румяна Илиева. Успях да сваля 30 килограма и в момента изглеждам, смея да твърдя, по-добре от всякога. Ако искате да се погрижите за себе си и да внесете малко позитивна промяна в живота си, силно препоръчвам да се свържете с тази жена.

Понеже в природата ми е заложено да съм любопитна, избрах да не се ограничавам до сляпото следване на диета и тренировъчен режим, а сама за себе си да се поинтересувам и да прочета доста неща за начина, по който функционира тялото ни, за храненето, за движението и т.н. Междувременно в процеса попаднах и на невероятната Инес Субашка, която ревностно следя, но за съжаление още нямам честта да познавам лично. Няма да крия, че голямата ми мечта е някой ден тя да ме тренира, защото на 100% съм съгласна с всичко, което изповядва като философия. Очаквам с нетърпение момента, в който ще мога да имам повече време, за да ходя в залата й.

Покрай тези две невероятни и вдъхновяващи жени животът ми много се промени. Промених се не само аз, визуално, а цялото ми усещане за света, за това, на което съм способна самата аз. Знаете, по принцип мразя да се превземам и да изричам големи думи, но в случая са напълно почувствани и изживяни и заставам зад всяка една от тях, без излишно да се превъзнасям.

Промяната ми за повечето хора е видима единствено отвън – от това как изглеждам, но за мен това е вторичен ефект на начина, по който се чувствам.

Може би освен мен самата, най-много усетиха тази промяна и най-близките за мен хора – мъжа ми и родителите ми. Няма да крия, че някои негативи от характера ми също се засилиха, но не за това искам да говоря сега. Освен личностните аспекти, се промениха и някакви елементарни неща в живота ми – като например начинът, по който си приготвям храната. И точно това май най-много не се понрави на близките ми, защото станах една мега взискателна pain in the ass в процеса.

От любимото послушно внуче, което винаги си хапваше доволно от всичко и искаше допълнително, станах едно „капризно и злоядо“ същество, което „не яде това с онова“, „готви без мазнина“ и прави какви ли не прегрешения в очите на любимите баби, чиято мисия намбар лан е да угояват своите внучета.

След дългото интро, което мисля беше заслужено, защото за първи път говоря за това нещо открито в блога си, ми се иска да подхвана точно темата за готвенето и за начина, по който то е еволюирало в българския бит през годините.

Ако си мислите, че вечно бабите са ни готвили щедри манджи със запръжка или сладкиши, жестоко се лъжете.

Истината е, че нашите баби и дядовци са водили далеч по-здравословен начин на живот и хранене, от колкото водят сега, и от колкото ние водим сега.

На пръв поглед звучи очевидно – защото едно време не е имало супермаркети, шоколадът е бил някаква огромна рядкост, а майките са били твърде заети, за да пекат мъфини (кой туй нещо, бе мойто дете?!) през ден.

Очевидно е, че качеството на храната също е било по-добро, тъй като при нейното приготвяне не са били използвани консерванти, подобрители, оцветители, е-та и други елементи от азбуката и менделеевата таблица.

Хората са се хранили буквално само с това, което сами са успявали да си набавят чрез собствена продукция и отглеждане на животни. Което само по себе си е огромна крачка напред в здравословното хранене.

Това, за което искам да говоря обаче, е свързано с начина, по който са приготвяли храната.

Един ден, докато за пореден път седях на главата на баба ми й я увещавах да не слага никаква мазнина в боба, тя ми сподели, че „едно време“ също са готвили по този начин – почти без мазнината. Че използването на олио, мас и сланина е било някаква рядкост при термалната обработка на храната и че дори и когато са се използвали, всичко се е мерело с лъжица, а не „на око“. Същото правило важи и за солта. И причината за това не е, че хората са искали да се хранят по-здравословно, а че просто олиото и солта навремето са били сравнително оскъдни ресурси в селския бит.

На пръв поглед това са съвсем малки лирически отклонения от съвременната ни диета. Обаче една лъжица олио съдържа над 100 ккал. А обикновено като мериш „на око“ изсипваш много повече. И не става въпрос просто за калории. Запържването на храната значително намалява хранителните й качества.

И какво според вас е накарало бабите ни да започнат да готвят с все повече мазнина и да пекат все повече сладкиши?

Според мен отговорът не е еднозначен, но поне една част от обяснението му се крие в нарасналия достъп до тези продукти с течение на годините. Да, всъщност е толкова просто – имаш крава = пиеш мляко. Ако можеш да си позволиш да си купуваш олио и шоколад, ще ги купуваш. Особено ако цял живот преди това си се лишавал. И сега виждаш, че олиото ти струва еди-колко-си-стотинки (вече не е стотинки, ама нали едно време всичко са мерели в стотинки), и си казваш – е сега ще му отпуснем края и ще си поживеем .Защо да готвим постно, като можем да сложим олио, да стане по-блажно, по-хубавко?

Другата голяма промяна в начина на хранене отново е свързана с нарасналия достъп и възможност хората да си позволят повече продукти. И това е чисто и просто количествата, които консумираме. Нашите дядовци и баби първо са живели в по-големи домакинства, второ са били по-бедни – тези два фактора автоматично водят до необходимостта от разумно разпределяне и ограничаване на храната, така че тя да стига за всички. Днес обаче ние не познаваме този проблем и ядем на корем, не докато си изядем порцията, а докато не ни стигне.

И може би за някои от бабите ни, които са живели особено тежко, е вид престъпление да не си хапнеш повечко, когато имаш тази възможност.

Разбира се, тази промяна не се разглежда като нещо лошо от повечето хора. Защото какво лошо може да има в това, че имаш средства и възможност да се храниш по-обилно, с по-„благи“ храни?

Със сигурност само по себе си няма нищо лошо в това. Лошото, (поздрав за феновете на Али Раза) идва от последствията. Защо според вас толкова много хора са диабетици и имат сърдечни заболявания днес, докато в миналото тези заболявания са били рядкост?

Оставям този въпрос отворен, защото отговорът му би изисквал от мен да изпиша още толкова, а текстът вече е станал достатъчно дълъг и се съмнявам, че много хора ще го изчетат докрай.

Не твърдя, че обясненията, които давам тук, са единствените възможни. Със сигурност проблемът е много по-комплексен от мисловното упражнение, което съм си направила в този текст.

Въпреки това бих се радвала, ако съм накарала поне един човек да се замисли малко и да се вдъхнови да взема по-осъзнати решения за живота си.

В крайна сметка, щом аз успях да се променя, всеки е способен. Не съм по-различна от теб, или теб.

Патология на самодоказването

Винаги съм била в постоянен rat race със себе си. Като птица с часовников механизъм (чета отново любимите неща на Мураками), която все се навива сама и сама и все не стига до момента, в който ще отлети. Поставям си нови и нови цели и когато ги постигна, удовлетворението ме навестява за известно време, след което празнотата го изяжда и следва изконният въпрос – а сега накъде? Какво мога още да постигна? Какво толкова постигнах дотук?

Това може би е хубаво качество, когато го прилагаш в разумни граници, но при мен тази мания за самодоказване и самоподобряване започва да прераства в болестно състояние.

Лошото на тази мания е, че реално не е важно какво си постигнал и дали си постигнал нещо. Важното е това „още“, което винаги наднича от ъгъла.

Опитвам се да открия корените на това. Казвам си, че така съм възпитана – че просто най-важните хора за мене винаги са смятали, че „може и още“ и по този начин не съм се научила да бъда „достатъчно“ сама за себе си.. Но е много лесно да обвинявам родителите си или когото и да било за това, което съм или не съм.

Истината е, че навярно проблема е породен от мен самата.

Но все още търся корените.

Пиша всичко това заради един сън, който ме навести днес. Сънувах се в красива, елегантна рокля, на високи токове, с прекрасна прическа, тяло, грим, с тъмно лилаво червило, което никога не бих се осмелила дори да пробвам в магазина. Сънувах се такава, каквато винаги съм искала да бъда. Вярно, чисто визуално, което е доста повърхностно, но през по-голямата част от живота ми комплексите ми са били свързани именно с визията ми. И дори в този сън, където всичко беше перфектно, пак усещах тази празнота, сякаш нещо малко, но съществено, без което пружинката не се отпуска и птичката не полита, липсваше.

Какво е то?

Не знам.

Сутринта първата ми мисъл, с която се събудих, беше – наистина ли никога няма да съм напълно доволна от себе си? Наистина ли никога няма да бъда „достатъчно“? Защото ми писна да се чувствам като хамстер във въртележка.

Може би решението е да спра да търся съвършенството и да започна да търся спокойствието. Може би съвършенството е вече тук, такова, каквото аз го разбирам за себе си, но просто думата „повече“ ми пречи да го видя.

В една книга, която четох тези дни, се казваше, че човешкият живот е като река – и че ти си всичките неща едновременно – бебето, детето, младежа, стареца – точно както реката е една и съща навсякъде, макар и различна. В този ред на мисли, навярно аз и днес съм това, което бих искала да бъда утре. Но само при условие, че активно работя в тази посока, да съм такава утре.

Или ако не съм, то поне съм това, което трябва да бъда днес, за да бъда по-добра утре.

И това ме успокоява донякъде.