Седем

Преди точно седем години си стояхме в Hamachi на едно от първите тбб-та, както си стоим и сега, и хапвахме суши, както правим и сега. И ти пак ме гледаше в деколтето, както ме гледаш сега. Хубаво нещо са дежа-вютата, които сами си устройваме.

Седем години е достатъчно време човек да порасне, или не съвсем. Или поне да се промени до неузнаваемост, или не съвсем.

Благодаря ти, че ме търпиш такава, каквато съм. Често се съмнявам, че някой друг би могъл.

Благодаря ти за всички хубави места, филми и книги, които ми показа. Че ме научи на самоуважение, на себеотстояване. На гордост. Че ме научи как да бъда жена. Че ме направи жена.

Благодаря ти, че си баща на Сияна. И то не само по документи. Че се обръщаш към нея с най-милото и любящо „детко“, което съм чувала.

Благодаря ти че не гледаше уплашено като мен, когато разбрахме, че тя идва.

Благодаря ти за миговете след като тя дойде, когато почти бях изгубила себе си.

За всички гадни спомени от болници, които са една идея по-малко гадни заради теб.

И макар че се шегуваме с „обичам те, но не мога да те понасям“. Благодаря ти, че все пак можеш.

Никой не може да ни отнеме всичко това. Всичките седем. И дълбоко вярвам, че никой друг не може да ми даде нещо дори една седма близко до това, което ми даде ти.

Нека има още много по седем.

Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Коментирайте, о, братя

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s