Седем

Преди точно седем години си стояхме в Hamachi на едно от първите тбб-та, както си стоим и сега, и хапвахме суши, както правим и сега. И ти пак ме гледаше в деколтето, както ме гледаш сега. Хубаво нещо са дежа-вютата, които сами си устройваме.

Седем години е достатъчно време човек да порасне, или не съвсем. Или поне да се промени до неузнаваемост, или не съвсем.

Благодаря ти, че ме търпиш такава, каквато съм. Често се съмнявам, че някой друг би могъл.

Благодаря ти за всички хубави места, филми и книги, които ми показа. Че ме научи на самоуважение, на себеотстояване. На гордост. Че ме научи как да бъда жена. Че ме направи жена.

Благодаря ти, че си баща на Сияна. И то не само по документи. Че се обръщаш към нея с най-милото и любящо „детко“, което съм чувала.

Благодаря ти че не гледаше уплашено като мен, когато разбрахме, че тя идва.

Благодаря ти за миговете след като тя дойде, когато почти бях изгубила себе си.

За всички гадни спомени от болници, които са една идея по-малко гадни заради теб.

И макар че се шегуваме с „обичам те, но не мога да те понасям“. Благодаря ти, че все пак можеш.

Никой не може да ни отнеме всичко това. Всичките седем. И дълбоко вярвам, че никой друг не може да ми даде нещо дори една седма близко до това, което ми даде ти.

Нека има още много по седем.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Равносметка на един скучен човек, който винаги бърза да живее

Този от заглавието съм аз.

Обикновено хората си правят равносметки на рождения си ден или по Коледа. Аз реших да направя тази равносметка на втория рожден ден на дъщеря си, щото пак се брои за празник, но всъщност е по повод на един текст, който четох, и който ме накара да се замисля.

Аз съм релативно скучен човек, със средностатистически живот. От малкото съм, които имат щастието да работят точно това, което искат, да  бъдат щастливо омъжени за точно този, когото искат – и той да е прекрасен.. И въобще живота ми е супер як, въпреки че този абзац започна по кофти начин.

Просто живея с едно или две десетилетия напред. Поне така го чувствам. Когато се огледам наоколо, виждам че повечето ми приятели на моите години все още се лутат. Или в личен план, или не знаят какво им се работи, или са склонни да правят твърде много компромиси със себе си и средата, или са цялостно неориентирани.

Всъщност това не ме кара да се чувствам по-добре. На някакво по-високо стъпало. Малко им завиждам даже на тези хора, защото от тях се очаква на 25-30 да правят това, което правят и никой не ги съди. И си живеят добре като цяло, защото пробват много неща, грешат много и научават много.

Аз също прекарах един такъв период, който беше доста интензивен и приключи относително бързо. Някъде около 22-рата ми година. Или хайде 23-тата от сила.

Споменах че поводът за този размисъл е един текст на една моя позната, която преди няколко месеца е изкарала една луда вечер пълна с кокаин, секс, алкохол, парти и всичко останало… Моята позната е две години по-голяма от мен.

Междувременно се сещам за едно старо гадже, което ми праща дикпикове през месец, който е почти на 30, има си сериозна приятелка, няма си сериозна работа и търси сериозен начин да ми влезе отново в гащите.  Иване, няма да се случи, примири се.

И ми става готино за тези хора, защото  когато погледнат напред, след 10-20 години, те може би виждат някаква подобрена версия на себе си.

Аз като погледна след 10-20 години напред, не виждам нищо. И това ме плаши. За мен 10-20 години са безумно много време и подозирам, че в този период, в който всички останали ще са намерили посока, цел и спокойствие и ще са релативно скучни и улегнали, аз ще изперколясам тотално и пак ще бъда някакъв поколенчески outcast,  насадил се на пачи яйца.

Това да бъда това, което искам и да правя това, което искам е прекрасно, но то създава едно фалшиво спокойствие и ме лишава от перспектива.

И сега започвам да се питам. Какво искам да бъда след 10-20 години?

Все пак, трябва да знам. Най-малкото защото за да постигнеш нещо, трябва да знаеш точно какво искаш да постигнеш.

Винаги съм си представяла, че на 35-40 години ще бъда некво шефче. Ама сега се замислям дали си струва? Не искам да съм шефче заради това да бъда шефче.

Ще ми се занимава ли с HR след още 15 години?

А ако  не – какво ще правя?

Второ дете? Кога? Дали?

За бога, ще направя ли плочки на корема?

Евър?

Ще науча ли втори език? Това с испанския дето съм го писала в сиви-то си не се брои.

Ще обиколя ли света?

Искам ли ги тези неща?

А може би и аз се лутам?

Може би ме е страх да се целя към нещо различно, да изляза от зоната на комфорта, и да назова това, което наистина АМА НАИСТИНА искам, защото е твърде амбициозно?

(хинт: it has to do with global domination :D)

Може би главата ми е залепена за задника и затова не виждам напред?

Shit.

Намирисва ми на поредната криза на идентичността.

Но понеже това съм аз, и тя ще се случи по план, който ще бъде преизпълнен с няколко години напред.

Не щото съм машина. И правя нещо по-добро.

А просто защото винаги бързам да живея, да  не изпусна нещо важно и хубаво, което да ми се случи… И точно така пропускам най-много.

Posted in Uncategorized | 3 коментара

Вече няма жени като баба ми

Ако баба Пека още беше жива, днес, на първи май, щяхме да отпразнуваме рождения й ден. Кой подред ще ви излъжа – дали деведесет и шестия, или и седмия… Точната цифра май не я знаеше дори самата ми баба.

Баба почина преди 3 години, в един неприятен и студен януарски ден, което се превърна в още една причина да мразя зимата. За съжаление не бях до нея в този момент, тъй като още бях студентка и ме чакаха изпити. Но бях с нея в моментите преди това, когато болката й вече беше почти непреодолима. Аз, леля ми (дъщеря й), баща ми и една от братовчедките ми бяхме хората, които се грижеха за нея най-усилено в тези последни мигове.

Дори тогава, когато болката в износената й тазобедрена става причиняваше нечовешки страдания, тя не спря да бъде крепящ елемент за цялото ни семейство и да управлява дома и бита си, макар и вече само с наставления. Тя допоследно отказваше чужда помощ и се примиряваше с нея само когато наистина вече не можеше.

Сега, като се връщам назад, осъзнавам, че съм много закъсняла с тази изповед и думи на благодарност към нея. Истината е, че докато бях тийнейджърка, отношенията ми с нея не бяха никак розови. Чак накрая, след като се запознахме с Аспарух и след като го запознах със семейството си и баба ми остана във възторг от него, чак тогава с нея започнахме да имаме здравословни и топли отношения, които аз истински да ценя.

Всъщност Аспарух може би беше човекът, който плака най-много на нейното погребение. Аз някак си бях вцепенена и сълзите си ги изплаках в безсъните нощи, в които я слушах как не може да спи от болка от съседната стая и в които знаех, че вече всичко е въпрос на време. Баба ми наистина харесваше Аспарух и връзката ми с него за нея сякаш беше знак, че не всичко е съвсем изгубено при мен. И въпреки, че имаше пра-пра внуци, се надяваше изключително много да доживее да види моето дете. Е, не успя.

Сълзите ми напират докато пиша това, защото ми е мъчно за нея. Още повече ми е мъчно, че Сияна никога няма да я познава такава, каквато аз я открих в последните години от живота й.

Баба ми беше невероятна жена. От жените, които вече „не ги правят такива“. Тя беше силна, жилава, корава като камък. Не изпускаше нещата от контрол. И въпреки че имаше много мъже в къщата, тя беше тази, която държеше всички заедно и нещата бяха под контрол в нейни ръце. Обичах да я бъзикам, че е свекърва, защото имаше точно определен начин за правене на всяко нещо, и дори и да го правиш по нейния начин за стотен път, тя не спираше да дава акъл и напътствия. Това ме изкарваше извън нерви. Но сега се връщам с усмивка към тези спомени, защото знам, че тази черта е характерна за цялото ми семейство – и за баща ми, а и за мен самата.

Неслучайно баба е родена на празника на труда. Целият си живот тя прекара в работа. Не се спря дори накрая – допоследно шъташе из къщата въпреки че всички й се карахме и се опитвахме да я отменим. Отгледала е три деца, шест внука, радвала се е на още повече правнуци. Никога не я чух (или поне нямам спомен) да се оплаква, че работата й е много, че не издържа на цялото напрежение, че някой я ядосва.

Дори когато аз бях виновната в споровете ни с нея, винаги тя правеше първата крачка към сдобряване, колкото и недодялана да беше тя понякога. Тя беше такъв човек, че колкото и обидена е и да се сърди на някого, не можеше да си позволи отношенията й с него да отиват по дяволите.

Така я помня. И й се възхищавам. Иска ми се да можех да й кажа всичко това на живо, докато държа ръката й.

Имам нужда от нея, която в определени моменти се проявява особено силно. Просто за да знам, че в семейството ми има още една супержена, която вярва, че може. Която държи нещата в свои ръце. Може би това е свързано с моментите, в които се усещам безсилна да се справя сама с всичко. Уж животът ми е много по-лесен, от колкото е бил нейния, и въпреки всичко на моменти изпушвам. И в тези моменти ми се иска да я имаше нея, за да ми покаже с безпощадната си критичност, че трябва да се стегна и да спра да мрънкам и отново да се взема в ръце. Сега тази задача си е лично моя, пък и знам че е глупаво да разчиташ някой друг да те кик-стартва.

Често я сънувам. В сънищата ми тя е винаги такава, каквато я помня. И това никой не може да ми го отнеме. Надявам се по-добрата част от нея да продължи да живее в наследниците й, в това число и в мен.

Благодаря ти, бабо.

Благодаря и на всички останали жени в семейството ми – на майка ми, на леля ми, на кръстница ми, на братовчедките ми. Осъзнавам, че съм голяма късметлийка, защото съм израснала сред много силни и независими женски фигури, които са били пример за мен. Най-доброто, на което мога да се надявам, е че и аз ще бъда позитивен пример за детето си. Че няма да съм просто идеализиран образ на майка, а наистина ще бъда силна и независима в моментите, в които най-много имам нужда от това.
***

Извинявам се ако на някой му се е сторило прекалено лично това, което написах. Благодаря все пак че стигнахте до края на този текст. Той не беше за вас, беше за мен.

На вас мога да кажа само това – действайте, докато е време. Не чакайте да кажете „благодаря“ и „обичам те“ на хората, които са важни за вас, защото можете да ги изпуснете. Кажете им го сега, веднага. Винаги е подходящ момент да го направите. Не струва нищо, а значи всичко.

Posted in personal, thoughts | има 1 коментар

Позитивната и негативната (фитнес) мотивация

Ако се опитвате да влезете във форма, или да поддържате вече постигнатите резултати, понякога действа зареждащо да четете за други хора като вас и как те се справят. Ако не обичате да четете, има много фитспо (fit inspiration -> fitspiration -> fitspo) блогове с картинки и кратки послания, които действат по същия начин.

Аз лично следвам около 50 такива в тъмблър. От там получавам идеи как да разнообразявам храненето си, тренировките си и мотивация да стана от стола и да се раздвижа. В началото, когато тъкмо започвах с тренировките, ми действаше много нахъсващо да гледам снимки на млади момичета и момчета в добра форма. Не защото искам да съм като тях, а защото те са доказателство, че пътят, по който съм тръгнала, е верен. И че усилията винаги се възнаграждават.

След няколко месеца спрях постепенно да чета такива блогове, защото нямах повече нужда от външна мотивация. Мотивацията да се чувствам и изглеждам добре започва да идва от само себе си в мен, когато почувствах първите подобрения в здравето си, в силата и издръжливостта си.

Да чуваш „изглеждаш много добре“ отвсякъде е хубаво и ме ласкае. В началото започнах да тренирам и да се храня с тази идея – само за да изглеждам по-добре. Но всъщност визията е само отражение на това как се чувстваш и колко си здрав. Постепенно за мен стана много по-важно не да изглеждам добре, а да бъда здрава, силна, да вървя напред и да постигам все повече не само в тренировките, а и по принцип. Визията е просто страничен ефект от усилията за постигането на тези неща.

Казвам всичко това не за да се хваля, не за да се опитам да нахъсам някой или да се правя на много велика и над нещата – казвам го, защото за мен е много важно че мотивацията, която имам, идва от положителни емоции и нагласи.

Днес много ми се иска да поговоря именно за това.

И тук не става въпрос само за мотивацията при тренировките, отслабването и влизането във форма. Това, което бих искала да споделя, се  отнася до мотивацията за върешене на каквото и да било – дори да седнете и да прочетете този текст до края.

Много ми се иска все повече хора да разберат, че мотивацията, която има за корен презрението към себе си и към другите, усещането за превъзходство, самоомразата и всякакви такива негативни емоции и усешания, в дългосрочен план не е добра за тях. Да – тя пак е мотивация, и пак ще ви накара да станете и да се размърдате… Но в дългосрочен план негативните чувства, които я захранват, няма да затихнат, каквото и да постигнете. А това е рецепта за бърнаут и влизане в rat race със самия себе си.

В туитър има цял хаштаг, посветен на публичното заклеймяване на дебелите хора. Ако се разровите в него, може да видите как не един или двама потребителя са благодарни на омразата към дебелите хора за това, че ги поддържа мотивирани да се хранят добре и да тренират?! Само на мен ли това ми звучи адски абсурдно и грозно?! Надявам се, че не…

Ако основната храна за мотивацията ви е омразата и презрението, колкото повече постигате, толкова повече ще се засилват и тези усещания, докато накрая не станете токсични за себе си и хората около вас.

Освен това, всеки добър треньор ще ви каже, че за да стартирате трайна и позитивна промяна, трябва първо да се приемете такива, каквито сте, и да се научите да се обичате и харесвате. Не звучи като нещо, които привържениците на #fatpeoplehate биха възприели като философия, нали?

Всъщност ако харесваш себе си въпреки коремчето и целулита, няма да имаш никакъв проблем да излезеш на плажа, без да си покрит с много дрехи. И няма да ти пука.

gymПодобни картинки като тази тук се опитват да копаят в чувството ни за вина и самопрезрение, да създават срам от това, че показваш тялото си на плажа. За мен тези емоции противоречат на здравословната мотивация и здравословния начин на живот като цяло и в крайна сметка водят до постигане в най-добрия случай на малко, а в най-лошия – на обратното.

Да се сравняваш с другите също не е добра идея и източник за мотивация.

squat

Днес попаднах на това послание и просто побеснях. Не е правилно да се разсъждава по този начин, защото първо – хората са различни като възможности, потенциал и здравословно състояние (някои примерно имат заболявания, които не им позволяват определен тип тренировки); второ – не можеш да очакваш един начинаещ, който за втори път отива да тренира, да прави толкова клекове с толкова голяма тежест, колкото човек, трениращ от години. Просто не е реалистично.

Сляпото вярване и уповаване на подобни послания може да ви докара в най-добрия случай сериозни разочарования, а в най-лошия – сериозни травми.

Единственият човек, с когото би трябвало да се съревновавате, сте вие самите. Важното е да се стараете да подобрявате собствените си, а не нечии други резултати. Така ще ставате все по-силни и по-добри от това, което сте били преди. Докато накрая осъзнаете, че няма нужда да сте като някой друг, защото се чувствате перфектно в собствената си кожа.

Това от къде идва мотивацията ви всъщност е плод на малко усилия, но води до големи промени в начина, по който се чувствате и постиженията ви. Ако днес, когато отивате да тренирате, си кажете „хайде, ставай, за да бъдеш по-здрав/а, силен/а и красив/а“, вместо „хайде, кюфте такова, вечно ли ще бъдеш дебел/а?“, ще имате сила да го направите и утре и да продължите да го правите и занапред.

Да. Знам. Различните хора се мотивират от различни неща. Но няма сила, която да ме убеди, че „НЕ МОЖЕШ. НЕ СТАВАШ!“ звучи по-мотивиращо от „ТИ МОЖЕШ! СУПЕР СИ!“

Всъщност, както гласи една много мъдра мисъл – независимо от това дали мислиш че можеш, или че не можеш – прав си и в двата случая.

Затова ви призовавам да мислите позитивно за себе си и да вярвате, че можете. Защото е така🙂

Posted in позиция, thoughts | 2 коментара

Хигиена на отношенията в социалните мрежи

Първо се извинявам за начина, по който звучи заглавието на този пост, защото напълно съм наясно, че на пръв поглед изглежда като някакъв хибрид между соц наръчник за младата домакиня, лайфкоучинг и сошал медия-гуруинг – и трите са неща, по които не си падам и които се старая да избягвам умишлено.

Но когато се замислих, основата на това, което искам да ви кажа, е именно това – как да поддържаме отношенията си в социалните мрежи чисти, в здравословни за всички граници. Не давам гаранция, че това, което казвам, е правилно и е нещо, с което ще се чувствате комфортно, но за мен работи. И за това го споделям.

Ще ми се да се огранича до социалните мрежи, а не до отношенията по принцип, по няколко причини:

– По-лесно е да говориш за един-единствен сегмент от отношенията между хората;
– Това е една първа и сравнително малка крачка, която може, при добро желание, да прерасне в нещо повече, в цялостна визия и нагласа за нещата; И
– Голяма част от комуникацията ни така или иначе вече е пренесена в социалните мрежи.

Всъщност в основата си всичко е съвсем просто.

Ако не искате да изглеждате като страхливци и емоционално нестабилни кифли, просто се старайте да си решавате проблемите с хората лично.

Всичките ми приятели и последователи НЯМА нужда да разбират за проблема, който имам с един от тях. Това е водещият принцип при мен.

– Ако не ме кефи съдържанието, което споделя някой, просто спирам да го следвам.
– Ако не ме кефи дадено негово мнение и коментар, просто казвам защо. Ако дискусията се разгорещи и тръгва да прераства в скандал, я пренасям на лично съобщение. Няма нужда да му флудя поста с аргументи, размиващи основната тема на разговора.
– Ако някой е направил нещо, което ме е разочаровало и обидило по някакъв начин, разрешавам проблема си лично с него. С много малки изключения – без да го соля анонимно в туитър и фейсбук.
– Ако по някаква причина не мога да се самоконтролирам, емоциите вземат превес и пусна някакъв язвителен пасивно-агресивен коментар – гледам да го изтрия максимално бързо.
– Ако нямам топки или просто преценя, че не си струва да му го кажа лично, защото това ще предизвика излишен спор или влошаване на отношенията – просто не си отварям устата.

Това е. Толкова е просто.
Почти като тази до болка предъвквана картинка:

И все пак всеки ден виждам как супер много хора го правят.

И ги разбирам. Не е лесно да бъдеш прям с хората, особено ако много държиш на тях и не искаш да се конфронтираш. Мислим си, че е по-лесно и облекчаващо просто да си го „излеем“ без адресат някъде и то ще остане забравено, скоро ще потъне в таймлайна и дотам.

Но всъщност не е по-лесно.
Това ни кара да изглеждаме като мрънкачи, които не са способни да управляват ефективно отношенията си с хората. Освен това ни кара да изглеждаме нестабилни и уязвими.

Ако държите на имиджа си в нета, или просто не искате да губите последователи заради безкрайния поток пасивна агресия от ваша страна – просто се опитайте да спрете.

В началото ми беше трудно, защото подобна „хигиена“ изисква голяма степен самонаблюдение и самоконтрол. Но в момента, в който развих преценка за това дали си струва да се конфронтирам с някой лично, дали си струва да хейтя пасивно-агресивно, или просто е най-добре да махна с ръка и да премина нататък, самата аз станах много по-спокойна и дзен. И нещата, които ме дразнеха преди, вече просто са meh.
Толкова е просто. И не е нищо ново. Сигурна съм, че сте чували вече тези неща поне от две различни неща. И все пак – защо продължаваме да го правим? Пасивната агресия не решава проблема по същество, тя е само временен отдушник.

Бъдете искрени. Бъдете прями. Със себе си и другите. Правете разлика между искреност и арогантност. Не е лесно, но си струва.

Posted in Uncategorized | Вашият коментар

Къде бях миналата събота – Пролетен базар на българското сирене

С настъпването на пролетта идват все хубави неща – рожденият ми ден, около който вече има цели три събития, на които искам да присъствам (но за тях – друг път); нови възможности за спорт на открито и по-активен начин на живот… Абе въобще – идилия.

Миналата събота ми се случи първото такова пролетно събитие, организирано от винения магазин Vino Orenda , заедно с harmonica, bg.bakalia и магазин МезеТо.

Както може да се сетите от заглавието на поста ми, беше свързано с хубави български сирена, кашкавали и млечни продукти от локални малки производители.

Обаче имаше и вино. Оренда представиха освен всичко останало две нови розета – Kolibri Rose Mavrud 2014 MANASTIRА и Middle Forest Rose 2014 MANASTIRA . Да си призная, първото не ме грабна особено, но от второто се сдобихме с една бутилка, защото имаше невероятен аромат.

Всъщност за първи път стъпвам във Vino Orenda, но бях много приятно изненадана от богатата селекция български (и не само) вина и вниманието, което ни обърнаха, стараейки се да отговорят на предпочитанията ни.

От сирената си закупих две на БГ Бакалия – едното  от 100% краве мляко (държа на качеството заради Сияна), а другото беше по-скоро кашкавал с пикантни подправки – идеален придружител на хубава чаша вино.

Ако сте фенове на по-мекото сирене, определено бих препоръчала това на Harmonica. Освен това правят много хубав ябълков сайдер, който също имахме възможността да опитаме.

Много благодаря на Сашо от BG Bakalia за поканата. За Бакалията от дълго време се каня да напиша отделен пост, тъй като съм един от първите (и редовни) клиенти и има защо. Но… всичко с времето си🙂

 

Може би тук е мястото и да съобщя, че планирам по-трайно завръщане към писането и поддържането на този блог. То е част от едно цялостно завръщане към нещата, които наистина обичам да правя. Писането е едно от тях. А за останалите – ще четете тук.

Наздраве!

 

 

 

Posted in cheesy, events, personal | има 1 коментар

Минавам за бързо и съвсем за малко…

Понеже днес ми напомниха, че имам блог, и че този блог някога…НЯКОГА… е бил четен от хора в ИнтернеД (уаааау) , които НЕ познавам и не са ми близки и приятели… Благодаря за напомнянето, между другото.

Та…

Бях тръгнала да пиша нещо тук, но по някаква странна причина то се затри. Защото тъпия уърдпрес се е ъпдейтнал и не знам кво се случва вече и просто … да.  МУУУСАААА.

Kакто и да е, може би така е трябвало да стане, защото бях започнала да ставам твърде обстоятелствена и твърде искрена за твърде лични и интимни неща, за които така или иначе никой не го ебе.  Което преди не ми е било проблем, но вече усещам, че не е моето нещо. Явно съм пораснала и съм станала скучна и уравновесена. И по-спокойна.

Днес даже докато си вървяхме из мизерния подлез на СУ Аспарух ме погледна с едно такова усмихнато възхищение и каза: „Излъчваш една небрежна и спокойна увереност, и не знам дали това е от скоро или винаги си я излчъвала и дали заради това те обичам“.

Аз го погледнах и се усмихнах.  И му рекох: That’s what I was going for.

Да знаеш кога са се случили или са започнали да се случват някои неща е излишна подробност. Важното е че се случват.

Дали с книги за самопомощ, семинари на Кобилки и Кобилкини, или с търпението, обожанието и обичта на един или двама мъже.  Но се случват.

Сега ще ме прощавате, но спирам, защото Сияна започва да ме motorboat-ва.

Нали ви казах, че съм замалко.

ПП – Разделите са трудно нещо.  Не ги препоръчвам. Малко ни в клин, ни в ръкав звучи, но аз се разбирам.

 

 

Posted in personal | Вашият коментар